Жалко, че толкова мразя малките самолети и хеликоптери, помисли си Мърси. Но вече бе проумяла, че един страх може да бъде изместен от друг, по-голям. Опасенията за това каква участ готвят на Крофт бяха повече от достатъчни, за да заличат страховете й от полета.
Мърси чу безмилостния отсечен звук на перките само минути след като бе паркирала колата между дърветата, които й бяха посочени. Тя излезе бавно и се загледа как Изабел приземява хеликоптера насред ливадата, без ни най-малко да се вълнува, че мачка дивите цветя.
Крофт не би одобрил такова нещо.
Стиснала „Долината“, Мърси тръгна към чакащия хеликоптер. Изабел седеше вътре и й правеше нетърпеливи знаци да побърза. Вратата на кабината от страната на пасажера бе отворена. Перките завихряха мощен въздушен поток, който разпиля косите на Мърси, когато тя инстинктивно се приведе и се качи.
— У вас ли е книгата? — извика Изабел и погледна пакета в ръцете й.
Мърси кимна и посегна към предпазния колан. Стомахът й реагира в момента, в който Изабел отново вдигна хеликоптера във въздуха. Ливадата пропадна под нозете на Мърси и планинските върхове й заприличаха на хищни зъби на фона на залеза. Не би било трудно те да захапят малката машина и да я смъкнат от небето.
Номерът е да се съсредоточиш върху нещо друго, помисли си Мърси. Опита да си спомни какво й бе казал Крофт. Трябва да проясниш съзнанието, да се концентрираш върху един основен, ясно фокусиран образ…
— Крофт добре ли е? — попита Мърси, опитвайки се да прогони от главата си картината на разбит самолет.
— Скоро сама ще разберете. — Класическият профил на Изабел изобщо не се разваляше от огледалните слънчеви очила. Те просто подсилваха екзотичната й тайнственост. Косата й бе стегната в кок, а парашутният й костюм, бог знае как го постигаше, изглеждаше като дреха по последна мода.
— Никога няма да ви се размине заради това, да знаете — извика Мърси, надвиквайки рева на мотора. — Знам, че сигурно звучи изтъркано при тези обстоятелства, но е самата истина.
— Да ни се размине заради какво? Книгата е наша. Сега просто си я вземаме обратно.
— Опитахте се да ни убиете!
— Глупости. И двамата бяхте пияни и тръгнахте да се возите с колата надолу по планинския път онази нощ. Късметлии сте, че и двамата оживяхте.
— Кажете ми нещо, Изабел: приятно ли ви е да си изкарвате хляба по този начин?
— Вие ми кажете нещо, госпожице Пенингтън: били ли сте някога толкова бедна, че да ви се наложи да продадете тялото си, на който и да е мъж за една вечер, за да може да изкарате достатъчно за ядене?
— Не, а и не вярвам вие да сте били толкова бедна някога. Винаги има какво друго да се направи.
— Изобщо не знаете какво говорите. Вие сте едно разглезено наивно същество. Е, аз обаче съм била толкова бедна и съм твърдо решена никога повече да не бъда. Решена съм, че никой мъж няма да ме използва вече така. Аз ще съм тази, която ще ги използва. Някой ден аз ще контролирам хора като Еразмъс Гладстоун и подобните нему. Ще направя всичко необходимо, за да постигна целта си.
Мърси усети колко уверено звучи гласът й и реши, че няма какво повече да каже. Тя се облегна на седалката и се съсредоточи върху това да не повърне. Накрая й се наложи да затвори очи, за да не вижда дълбоките пропасти и върховете, оголили зъби срещу нея.
Пътуването не се оказа толкова ужасно, колкото очакваше, но лекото облекчение, изпитано при тази мисъл, скоро отстъпи място на страха от това, което я чакаше след приключване на полета.
Когато отвори очи след двадесетина минути, Мърси видя, че Изабел се спуска в двора на имението на Гладстоун. Слънцето бе залязло и сумракът бързо преминаваше в пълна тъмнина.
— Влизайте вътре — заповяда й Изабел и затвори вратата на хеликоптера. — Еразмъс ви чака.
— Боже, ако знаех, щях много да се разбързам. — Мърси бавно разкопча колана си. Очакваше Изабел да грабне „Долината“ от ръцете й, но другата жена не направи подобен опит. Наместо това тя тръгна с Мърси към главния вход на къщата. Кучетата се разлаяха иззад телената мрежа.
Вратата се отвори при приближаването на двете жени. Гладстоун застана на прага, с почти същото изражение, както в деня, когато бе приветствал с добре дошли Мърси и Крофт в луксозната си планинска крепост. Разликата беше, че този път държеше пистолет в дясната ръка.
— Заповядайте, скъпа, отдъхнах си, като ви видях отново. Доста ни притеснихте.
Мърси сбърчи нос и хвърли поглед към Изабел, която безмълвно я съпровождаше към вратата.