— Очевидно огънят не бе достатъчно чист миналия път, Грейвз. Намерих ви пак, нали?
— Аха. Значи наистина знаете кой съм. Страхувах се от това. — Тъжно задоволство прозвуча в гласа на Гладстоун. — Докато ви чаках тази вечер, имах доста време да обмисля онзи нещастен случай на острова. И стигнах до заключението, че вероятно сте били замесен и в онзи епизод. Значи вие сте били? Ако е така, трябва да знаете, че преди три години унищожихте предприятие за няколко милиона долара. Още не мога да разбера защо го направихте. Моите хора не ми докладваха за поява на специални войски, за придвижване на моторници от правителствените сили, за хеликоптери или самолети. Би било невъзможно някаква значителна група хора да се приземи на моя остров и да остане незабелязана.
— Опасно е човек да си мисли кое не е възможно — каза Крофт по системата за комуникация. Той направи знак на Мърси и само с устни зададе въпроса: „Какво искаш да ми покажеш?“
— Грешите, Фалконър. Аз мисля така през цялото време. И анализирах какво се е случило онази нощ на Карибите. Голяма група не би могла да проникне в моето имение. Не и без да се издаде дълго преди да прескочи стените. Но един човек, да речем, е възможно да е проникнал вътре. И вие бяхте този човек, нали?
Мърси посочи към подпората на рафта и безмълвно обясни, че тя се движи. Хвана я и се опита да демонстрира. Подпората остана твърдо на мястото си.
— Фалконър? — Гласът на Гладстоун прокънтя заповеднически през решетката на интеркома. — Вие бяхте човекът, който провали живота ми преди три години, нали? Искам да знам със сигурност. Не обичам да оставям неразчистени сметки след себе си.
— Нито пък аз. — Крофт не обърна внимание на гласа на Гладстоун и се съсредоточи да разглежда подпората на рафтовете. — Накъде се помести? — тихо попита той.
— Наляво. Препънах се и се хванах за нея и тя съвсем лекичко поддаде. — Мърси се наведе и се опита да завърти насила металната подпора. — Веднъж Гладстоун ми каза, че това хранилище би било капан за други хора, но не и за него.
Крофт кимна.
— Логично. След като се измъкна едва ли не на косъм на острова, нормално е този път да иска начините за бягство да са добре осигурени. Има причина да е поставил заключване от вътрешната страна на хранилището.
— Фалконър, отговорете ми, дявол ви взел! — Гласът на Гладстоун зазвуча още по-силно.
— Започва да се изнервя — отбеляза Крофт, този път без да си прави труда да снижава гласа си.
— Очевидно е имал сериозни емоционални проблеми — каза Мърси със съвсем спокоен тон, тъй като усети, че Гладстоун ще побеснее от подобно обсъждане на собствената му персона. — Може би това важи за всички наистина зли хора. Те са емоционално осакатени.
— Не — с абсолютна убеденост заяви Крофт. — Гладстоун знае какво прави. Ето защо не може да му се прости, делата му не могат да се забравят. Той трябва да бъде унищожен.
Гласът на Гладстоун прогърмя през решетката.
— И двамата ще бъдете мъртви съвсем скоро, знаете го, нали? Това че се заключихте в хранилището ни най-малко няма да ви помогне.
Крофт погали подпората, сякаш беше дълго стебло на хризантема. Пръстите му нежно преминаха по повърхността отгоре надолу; притискаха я леко, опипваха, побутваха тук и там. Когато стигна до най-долната секция, нещо поддаде.
— Трябва ми известно време, за да разгледам това — тихо рече той. — Ще трябва да поддържаме някак разговора.
Мърси кимна и се наведе да вдигне някои от ценните книги от рафта, тъй че Крофт да има повече място за работа.
— Ще ми отвръщате, когато ви говоря, Фалконър! — прогърмя Гладстоун.
— Какво ви кара да си мислите, че този път ще се отървете без проблеми? — безгрижно попита Крофт.
— Миналия път пожарът беше неочаквано бедствие веднага започна Гладстоун. — Но аз се научих на много неща от него. Научих колко ефективно действа всъщност. Всички си помислиха, че съм умрял в онзи пожар, нали, Фалконър? Даже и вие. Аз почти умрях наистина. Всеки друг в моето положение щеше да умре. Но аз не съм кой да е. Аз винаги вземам предохранителни мерки и си осигурявам маршрут за бягство. В онзи случай той бе стар и опасен и почти се превърна в смъртен капан за мен. Трябваше да премина през стена от пламъци, за да достигна до този подводен тунел, и когато успях, той вече се изпълваше с дим. Но аз оцелях и се поучих от това. Представа нямате колко много пластични операции трябваше да ми направят в една дискретна частна клиника в Швейцария, преди да мога да покажа ръцете и лицето си пред хора. Но си струваше, защото когато приключих, никой не ме познаваше. Тогава разбрах, че няма какво да ме спре от едно ново начало. В края на краищата в банковата ми сметка в швейцарската банка ме чакаше една доста тлъста сума. Такива неща никога не оставям на случайността.