— Но, Крофт…
— О, по дяволите. А пък аз си мислех, че бързаме. — Но Крофт се бе изправил и вече отключваше хранилището. — Един бегъл поглед и това е всичко.
Вълна от непоносима горещина и дълги ивици дим ги чакаха от другата страна на вратата. Тропическата градина представляваше стена от пламъци. Мърси погледна навън през тесния отвор на вратата.
— Мили боже! — ужасено прошепна тя.
— Гладстоун е сериозен човек. — Крофт започна да затваря тежката врата.
— Почакай — извика Мърси. — Ето я там на пода. Това е Изабел. Виждам я.
Крофт проследи погледа на Мърси.
— Според него не се е оказала особено полезна. Склонен съм да се съглася.
— Чакай, може още да е жива. Трябва да проверим. Само една секунда ще отнеме. Тя лежи точно пред вратата. — Мърси се опитваше да се провре край него.
— Мърси, нямаме време да правим услуга на Изабел. Вероятно е мъртва.
— Няма как да я е застрелял. Каза никакви куршуми, помниш ли? Вероятно просто я е ударил с нещо по главата. Онова тупване, което чухме, е било от тялото й. Отвори вратата. — Мърси здраво натисна стоманената плоскост.
Крофт се поколеба за момент, а после изруга и открехна вратата няколко сантиметра. Горещината ставаше все по-силна, но Мърси знаеше, че на този етап димът е най-опасен. Тя притисна крайчето на ризата си до носа си и направи крачка навън. Сграбчи крака на Изабел и я задърпа навътре. После Крофт се появи до нея и без всякакво усилие прехвърли припадналата жена в хранилището.
В момента, в който Изабел бе вътре, Крофт затвори вратата с трясък и бързо се наведе над нея. Мърси клекна до него.
— Жива ли е? — попита Мърси.
— Жива е.
— Тогава ще трябва да я вземем със себе си.
Крофт въздъхна и се изправи на крака.
— Знам. Нека да видим какво има от другата страна на рафтовете.
Той бутна металната подпора настрани. Чу се звук като от смазан механизъм и внезапно половината стена беззвучно хлътна навътре. Пред тях се простираше дълъг тъмен тунел. В хранилището започна да нахлува студен чист въздух.
— Нищо няма да виждаме — тихо каза Мърси. — Даже твоето нощно зрение не може да е толкова добро.
Крофт коленичи до Изабел и бързо претърси джобовете на парашутния й костюм.
— За наш късмет Изабел е един добре подготвен пилот. Има малко фенерче у себе си.
В този момент Изабел изстена и се закашля. Крофт я вдигна и я преметна през рамо.
— Аз ще я нося и ще вървя напред. Бъди неотлъчно зад мен, Мърси!
— Повярвай ми, нямам намерение да се влача на разстояние от теб.
— Радвам се да го чуя.
— Напомни ми да ти кажа за микрофилма, като се измъкнем оттук.
— Какъв микрофилм? — Той насочи фенерчето по дългия скалист тунел.
Все пак има нещо, за което още не е успял сам да се досети, помисли си Мърси.
— Крофт, направо не знаеш какво удоволствие ми доставя от време на време да те изненадвам.
— Какво искаш да кажеш с това „от време на време“? Та ти го правиш най-редовно.
— Но единствено за твое добро — най-искрено му обясни Мърси.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Изкачването през тунела мина без всякакви произшествия.
Правилно се бях досетил, каза си Крофт, когато се озова на хълма точно срещу имението. Гладстоун се бе подсигурил с надежден маршрут за бягство.
Тъмнината извън тунела бе озарена от подскачащите огнени езици, поглъщащи къщата на Гладстоун. Ревът от огнената стихия изпълваше нощта.
— Милостиви боже! — продума Мърси, когато се появи до него и се загледа в адската стихия, която унищожаваше къщата. — Не мога да повярвам, че бяхме затворени там допреди няколко минути. Как се е разраснал пожарът за толкова кратко време?
Крофт нехайно пусна Изабел на земята.
— Трябва да е използвал експлозиви, за да предизвика огъня. И добре се е справил с разполагането им. След няколко часа няма да е останало нищо.
— Кучетата — прошепна Мърси, спомнила си внезапно за животните.
— Пуснах ги още преди няколко часа.
Изабел се размърда и отвори очи. Закашля се, опитвайки се да прочисти дробовете си от дима, който бе вдишала, след като Гладстоун я бе оставил да умре.
— Аз съм тази, която се справи добре с разполагането на експлозивите.
Крофт я стрелна с поглед.
— Гладстоун има много мил подход при проявяването на благодарност.
Тъмните й очи заблестяха от огорчение и страхотен яд.
— Копелето му с копеле. За всичко обвини мен. Той беше този, който настояваше да вземем книгата обратно. Ако не беше толкова нетърпелив да се докопа до нея, вие никога нямаше да ни откриете.
— Не разчитай много на това. — Шумът от първите движения на хеликоптерните перки върна цялото внимание на Крофт обратно към сцената под тях.