— Добре ли си, Крофт?
— Да — отвърна той. — Сега съм добре. — Мърси бе в безопасност и последните писъци, които бяха останали в главата му отпреди три години, вече изчезнаха оттам завинаги. Старият кръг бе затворен, а пред него лежеше друг, съвсем нов.
— Ами Изабел? — неохотно попита Мърси. — Тя избяга.
— Мисля, че е достатъчно умна, за да се оправи. — Видя пакета с „Долината“ в ръката й. — Не ми казвай, че си успяла да спасиш проклетата книга.
Мърси погледна надолу.
— Хубава работа ми свърши преди малко. Изабел извади пистолет от хеликоптера. Щеше да стреля по теб или по Гладстоун, или и по двамата. Не можах да разбера какво е наумила. Използвах „Долината“, за да го избия от ръката й. Подейства като магия.
— Кой глупак беше казал — замислено рече Крофт, при което очите му бяха озарени от облекчено веселие, — че този тип литература нямала социална стойност?
Дяволитата усмивка на Мърси стопли хладната нощ.
Първият доберман се появи от гората пред тях, докато вървяха към мястото, където тойотата бе паркирана. Второто куче бе седнало до колата и явно я пазеше. И двете животни дойдоха при Крофт и мълчаливо го поздравиха. Мърси наблюдаваше този момент на безмълвно разбирателство между животно и човек и изстена престорено.
— Защо имам чувството, че в бъдеще ще трябва да купувам доста кучешка храна?
Мърси бе направо изцедена, когато стигнаха до Денвър. Крофт беше спрял само да се обади анонимно на властите, за да им съобщи за пожара, и да напълни резервоара на тойотата. Когато най-после паркираха пред един мотел, единственото нещо, което й се искаше да направи, бе да вземе дълъг горещ душ преди вечеря.
— Мислиш ли, че администраторът ще има нещо против да качим двата добермана в стаята? — допита се до Крофт и хвърли изпълнен със съмнение поглед към кучетата на задната седалка.
— Ще говоря с администратора — спокойно отвърна Крофт. — Сигурен съм, че ще влезе в положението ни.
Мърси не бе особено изненадана, когато това се оказа вярно. Крофт имаше дарбата винаги да постига своето.
— Чудя се какво ли ще стане с Изабел — каза Мърси по време на вечерята по-късно. — Тръпки ме полазваха от тази жена. Все пак тя е едно нищожество.
Устните на Крофт се извиха в доволна усмивка.
— Имаш таланта да наричаш нещата с много простички имена, нали? Мисля, че дълбоко в себе си двамата с теб имаме почти еднакви разбирания за живота. Права си. Изабел беше нищожество, а Гладстоун имаше дарба да привлича нищожествата. Както той сам каза, по света има много хора, които търсят как да предадат контрола върху собствения си живот на някой друг и в замяна да получат усещането, че са единствени и много важни.
— Какво мислиш, че ще стане с нея?
— Не знам, а и не ме интересува. — Крофт сви рамене. — Поне що се отнася до мен, тя беше само една досадна пречка. Трябваше ми Гладстоун, не тя. Изабел го знае, ето защо ще изчезне от нашия живот. Предполагам, че ще намери друг работодател и ще стане нечий друг проблем. Рано или късно ще свърши или в затвора, или мъртва. Това е неизбежно. Не е достатъчно хитра, за да успее в работата си за хора като Гладстоун. Тя не знае основното правило за оцеляване в този занаят.
— Което е?
— Да напуснеш полесражението навреме.
— О! — Мърси потръпна от безгрижния начин, по който той очерта евентуалното бъдеще на Изабел. — Ти беше прав за Гладстоун или Грейвз, както и да е името му. Беше зъл, опасен човек.
Той я погледна.
— Не биваше да позволявам дори да се доближиш до него.
— Не започвай пак с това — посъветва го Мърси. — Не ти дадох много възможности за избор в това отношение.
— Ако бях сигурен от самото начало, че Гладстоун наистина е Грейвз, можех да предприема нещо и да не ти позволя да влезеш в контакт с него.
Мърси го изгледа гневно, предупредително.
— Не ми харесва нито посоката, която взема този разговор, нито това, което виждам в очите ти.
Той премигна объркано.
— Какво виждаш в очите ми?
— Онова изражение в смисъл: „Осъзнавам, че е възможно да не съм успял да изпълня цялата си благородна отговорност в този конкретен случай.“ Чувството за отговорност е хубаво нещо, Крофт, но ти си склонен да прекаляваш с него. Това, което стана в онези планини, не бе по твоя вина. Ти спаси живота и на двама ни, а и на Изабел отгоре на всичко.
— А ти спаси живота ни, като откри онзи тунел в хранилището.
Мърси изведнъж се почувства доволна от себе си.
— Това беше много умно от моя страна, нали?
— Естествено ти нямаше да се озовеш в онова хранилище, ако беше изпълнила заповедите ми — подкачи я Крофт, докато Мърси все о ще се усмихваше гордо.