Мърси вдигна ръка и с горчив смях отвърна:
— Я зарежи. Май не те бива много да правиш комплименти, нали така?
— Бих могъл да измъдря поне един, ако това искаш.
— Е, сега не би прозвучал много искрено. — Тя наклони глава и любопитно го заоглежда. — Какво правиш тук днес, Крофт? Мислех си, че си се върнал в Орегон.
— Откъде ти дойде наум това? Нали ти казах, че идвам с теб в Колорадо.
Тя вдигна ръце, все едно се отказваше да се занимава повече с него.
— Стига толкова. В такъв хубав ден не си струва да спорим.
— В такъв случай какво ще кажеш да идем е колата до Сиатъл? — дружелюбно предложи той.
Очите й се разшириха от изненада.
— Сиатъл?!
— Може да обядваме там. Може и да пообиколим някои от галериите на площад „Пейнър“ и да се повозим на ферибота. Как ти звучи това?
— Звучи ми страхотно — веднага отвърна Мърси. — Дай ми само минутка да прибера тези неща у дома. — Тя се извърна, събра боите, статива и недовършения акварел и ги отнесе в хола. Пет минути по-късно вече бършеше измитите си ръце в дънките, с които беше облечена.
— Готова съм.
— Толкова бързо? — попита той.
— Какво, искаш да се туткам още половин час, за да се приготвя ли?
Той се усмихна широко и в тази негова рядка проява на веселие имаше нещо тъй вълнуващо, тъй съблазнително.
— Ами, просто не мога да повярвам, че ми се е паднало такова момиче. Хайде да вървим.
Прекараха следобеда като туристи, поспориха за качествата на картините в галериите, хапнаха по сандвич на сиатълския бряг и се поровиха из книжарниците в центъра, които бяха отворени и в неделя. Отказаха се от идеята за ферибота, тъй като решиха, че следобедът доста е напреднал, а и не им се искаше да прекарат много време, любувайки се на гледката само през прозореца. Всяка минута като че ли бе изпълнена с особена стойност. Вечеряха в един явно много известен ресторант край кея и се върнаха с колата в Игнейшъс Кав тъкмо когато късното лятно слънце залязваше.
Тази следобедна разходка из Сиатъл даде за първи път възможност на Мърси наистина да се отпусне в присъствието на Крофт. Тя не можеше да се нарадва на това чувство и щастливо си мислеше за него през целия път обратно. Но като спряха с поршето на паркинга пред апартамента й, започна да я измъчва неприятно съмнение: не беше ли направил всичко това нарочно, за да я накара да се отпусне?
На сутринта вече щеше да е на път за Колорадо, а Крофт няколкократно й бе казал, че смята да я придружи.
Тя слезе от поршето, отново обзета от онова чувство на несигурност, което я бе оставило на мира през последните няколко часа. Докато затваряше вратата, погледна към Крофт над ниския покрив на колата. Той също се взираше в нея и явно очакваше нещо.
— Все пак няма да те поканя да дойдеш с мен в Колорадо, да знаеш — спокойно, но твърдо рече тя.
— Вечерта още не е свършила — подчерта той, без изобщо да си прави труд да звучи спокоен. — Мислех си да се отбия за чаша бренди.
— О, така ли? — Пулсът й се ускори.
Крофт не каза нищо повече. Просто я хвана за ръка, докато тя заобикаляше колата, и тръгна с нея нагоре по стълбите. Може би е редно да го спра на вратата, помисли си Мърси.
Но знаеше, че няма да може да го направи.
Той взе ключовете от нея и отключи с такова сигурно движение, като че ли това бе неговият собствен дом. Мърси дълбоко си пое дъх и влезе в апартамента, след което веднага щракна ключа на осветлението. От другата страната стаята ги посрещна недовършеният акварел. Очите на Крофт се спряха върху него.
— Ще донеса брендито — промълви Мърси и забърза към кухнята. Може би не бе чак толкова невъзможно да го вземе със себе си в Колорадо. В крайна сметка щеше да прекара само две вечери у този Гладстоун. Ако клиентът й бъде против да доведе още един гост със себе си, тогава двамата с Крофт биха могли да отседнат в хотел.
Само си представи цяла една седмица с Крофт Фалконър из планините на Колорадо, и направо й се зави свят от вълнение.
Не биваше да го прави. Идеята бе направо ужасна. Почти не познаваше Крофт и не биваше да се поставя в такова конфузно положение пред клиента си. Макар да му вярваше, че я желае, без съмнение също толкова го вълнуваше и проклетата книга. Мърси изобщо не искаше да се чувства изместена от някакво си порнороманче от осемнайсети век!
Толкова много разумни причини можеха да се изтъкнат да не позволява на Крофт да идва с нея.
Той все още разучаваше акварела, когато Мърси се върна в хола с две чаши с бренди в ръце. Хвърли й оценяващ поглед, щом се приближи и застана до него. Изглеждаше като човек, който внимава точно какви думи ще подбере.
— Трябва да те предупредя, че не приемам много лесно критика — каза му Мърси, докато му подаваше питието.