— Имаш неправилен подход към рисуването — много сериозно започна той.
— Та това е просто упражнение за уроците ми по рисуване. — Тя хвърли небрежен поглед към пейзажа на статива. — Стори ми се хубав ден, заради гледката. Ти рисуваш ли?
— Занимавал съм се с акварели.
Тя отпи от чашата си.
— Това ме изненадва.
— Така ли? Сториха ми се много… — спря за момент — … интригуващи.
— Защо? — попита го с внезапно събуден интерес.
— Погледнато повърхностно, този тип изображение е много прозрачен. Няма ги многобройните слоеве боя, които пречат на съзерцателя. Акварелът дава възможност на художника да си играе със светлината. А какво може да бъде по-ясно от светлината?
Мърси поклати глава.
— Каза, че акварелите показват всичко на повърхността. Но според мен изобщо нямаше да ти се сторят толкова интересни, ако не криеха нещо тайнствено.
— Права си. Именно тази прозрачност е невероятно сложна, ако се захванеш да я изучаваш. Разкрива толкова много, и то с толкова оскъдни средства. И точно там грешиш в собствените си картини, Мърси. Опитваш се да натрупаш прекалено много детайли в работата си. Използваш техника, която зависи от светлината така, сякаш работиш с перо и мастило или с маслени бои.
— Колкото и странно да ти прозвучи, тази вечер не те пуснах у дома, за да ми даваш уроци по рисуване.
Устните му трепнаха в усмивка.
— Тъй ли? Тогава защо ме покани тази вечер?
Тя не отвърна на този пряк въпрос, тъй като не искаше да признае отговора на себе си, камо ли на него.
— Навярно за да мога учтиво да ти благодаря за приятния ден, който прекарахме заедно.
Той обмисли този отговор и после явно го отхвърли като приемливо основание.
— Не е достатъчна причина. Има си място за учтиви благодарности, но това не е сред тях.
— Крофт…
— Гледай само. — Той я прекъсна, наведе се и вдигна четката. Намокри меките влакна в мъничкия съд с вода и ги топна в кутийката с жълта боя. После комбинира жълтото със съвсем малко синьо, създавайки нежен нюанс на зеленото.
Мърси го гледаше. Просто не можеше да отдели очи от него. Той разреждаше боята прекалено много, а това не бе по неин вкус. Но когато Крофт прокара четката през листа с бърз, уверен замах, тя смаяно осъзна, че току-що бе постигнал оттенъка на небето при залез над залива. Никога не би се досетила да използва зелено, за да предаде този цвят. Но резултатът изключително й се понрави.
— Прекрасно! — прошепна тя, почти в унес.
Той остави четката и бавно изрече:
— Мисля си, че да се любя с теб ще бъде като да рисувам акварел.
Мърси просто замръзна на място. Крофт обгърна с ръка шията й и повдигна с палец брадичката й. Очите му бяха почти златисти.
— Цялата си цвят и светлина.
Устните му се притиснаха до нейните, преди тя да успее даже и да си помисли за бягство.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Мърси усети как цялото й тяло мигновено откликна на тази милувка. Чувството беше доста объркващо, не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитвала в живота си досега. Докосването му беше истински метеж от цветове за сетивата й.
Малката чаша в ръката й затрепери, а после изчезна, след като Крофт я дръпна изпод пръстите й, без да отделя устни от нейните. Когато и двете му ръце се сключиха около нея, тя сепнато си пое дъх. Топлината и силата на тялото му я повлякоха в блестящ водовъртеж. Цялото първоначално увлечение, физическото привличане и дълбокият, почти подсъзнателен стремеж да опознае Крофт, които я държаха нащрек през последните два дни, сега излязоха на повърхността и я завладяха.
Знаеше, че той много добре усеща нейната реакция. Това я караше да се чувства уязвима и за момент част от предишната й уплаха се върна, за да запали в душата й една обречена борба с неизбежното. Ръцете на Крофт я обгърнаха още по-силно.
— Желаеш ме — изрече той и устните му докоснаха нейните. — Видях го в очите ти. Не можеш да го скриеш от мен. Очите ти са ясни като акварелна картина. И аз те желая. Ще бъда внимателен с теб. Няма защо да те е страх, Мърси. И по-рано ти казах, че с мен няма от какво да се боиш. И ти го знаеш, нали?
Тя пак му повярва, точно както първия път, когато й каза, че с него няма от какво да се бои. Мърси се отпусна в прегръдките му, потърси опора в примамливата топлина на тялото му. Натискът на устните му върху нейните бе силен и непобедим. Когато палецът му докосна крайчеца на устните й и я накара да откликне, тя тихо изстена и разтвори устни. Знаеше, че тази целувка е само първата стъпка от едно предпазливо опипване на почвата, което само загатва какво ще се случи по-нататък.