Крофт беше облечен само с дънки и ако отнякъде можеше да го види жена, сигурно много щяха да й харесат плавното поклащане на раменете му и потрепващите гъвкави мускули. От този човек се излъчваха здраве и мощ. Но нямаше кой да види мъжествената елегантност в движенията на Крофт. Никога женски крак не беше стъпвал в усамотения му дом на брега на Орегон.
Пет минути по-късно мъжът и кучето вече тичаха по блесналия пясък покрай океана. Въздухът трептеше от светлината и силата на новия ден — Крофт и кучето се наслаждаваха и се „зареждаха“ от тази слънчева мощ.
Докато тялото му влизаше в обичайния силен, спонтанен ритъм, Крофт откри, че мисълта му е заета с този съвсем неизвестен и непредсказуем елемент от новата загадка — госпожица Мърси Пенингтън.
Мърси прецени с поглед огромния куп любовни и криминални романи, които току-що бяха струпани на тезгяха близо до касовия апарат. Опита се да скрие блесналата в очите й радост от печелившата сделка и се усмихна на жената от другата страна на щанда. Кристина Ситън беше отлична клиентка. Всеки месец тя купуваше поне двадесетина от тези леки романчета. Винаги, когато Кристина влизаше през вратата на книжарница „Втори шанс“, Мърси усещаше приятно вълнение. Помисли си, че само дребен търговец като нея би разбрал защо е толкова привързана точно към тази своя клиентка.
— Това ли е всичко за днес, Кристина?
Кристина се усмихна лъчезарно. Тридесетгодишна, тя бе само няколко години по-голяма от Мърси и добре поддържаните й лице и фигура изцяло подхождаха на марковите дънки, свободния плетен пуловер и скъпите мокасини.
— Шегуваш ли се? Децата ми ще трябва да минат без нови обувки и този месец даже и само с това, което съм избрала дотук.
Мърси се засмя. Много малко деца в Игнейшъс Кав бяха заплашени да останат без обувки или без каквото и да е от нещата, които им се искаше да имат. Градчето на север от Сиатъл беше убежище на една процъфтяваща прослойка издигащи се в кариерата хора, повечето от които работеха в Сиатъл, но предпочитаха да отглеждат децата си в по-спокойната атмосфера на малкия град. Игнейшъс Кав им предлагаше едновременно провинциална тишина и градски удобства. Бяха достатъчно близо до Сиатъл, за да се възползват от кипящия там културен живот, а същевременно имаха предимството и удоволствието да живеят в приятното старомодно селце на брега на океана.
Мърси много добре беше схванала отличителните черти на Игнейшъс Кав от момента, в който го откри. Когато преди две години започна да търси подходящо място, за да отвори книжарница, тя знаеше точно какво иска: селище, където живеят заможни и образовани хора — потенциални купувачи на книги, които имат достатъчно пари да угаждат на интелектуалните си капризи. Игнейшъс Кав отговаряше на всичките й условия.
Мърси не се опита даже да конкурира единствената друга книжарница в градчето, която се бе специализирала в продажбата на луксозни томове с най-последните бестселъри и книги за изкуството. Вместо това се захвана с процъфтяващия пазар на книги втора ръка и същевременно попълваше богатата си, добре подредена сбирка с популярни нови издания с меки корици.
Тази формула се бе оказала печеливша. До края на първата година от откриването си „Втори шанс“ вече й беше донесла достатъчно пари, за да е сигурна в оцеляването на начинанието. До края на втората година книжарницата вече си бе създала добро име и имаше стабилен кръг редовни клиенти. Мърси преценяваше успеха си по това, че вечер у дома отваряше бутилка хубаво скъпо вино, а не евтините марки, които купуваше преди.
— Дори казва, че следващата седмица най-сетне си щяла да заминеш за ваканция — рече Кристина, докато Мърси маркираше книгите на касовия апарат. — Отдавна ти беше време.
Мърси се усмихна и леко дръпнатите й зелени очи радостно заискриха. Неволно вдигна ръка и прибра зад ухото си непослушна златистокестенява къдрица.
— Наполовина делово пътуване, наполовина ваканция. Така се радвам, че заминавам. Попаднах на интересна стара книга в един сандък с вехтории, който купих от битпазара миналия месец. Оказа се, че има известна стойност. Пуснах обява в малък каталог на букинисти и само след няколко дни ми се обади един мъж от Колорадо и ми каза, че иска да я купи. Ще му я доставя следващата седмица, докато съм във ваканция.
— Ще я занесеш лично до Колорадо? Но това не надхвърля ли значително служебните ти задължения? Защо просто не му я изпратиш по пощата?
— Настоява да му я предам на ръка. Каза, че не вярва на пощите, а тази книга била много важна за неговата колекция. Доколкото разбирам, от доста време я търси. Както и да е, той смята пътните ми разходи до Денвър за част от цената на книгата. Казва, че предпочитал да не пътува.