Тя отвори вратата и малкото звънче отгоре весело иззвъня.
Мърси изчака звукът му да замлъкне и после мина зад щанда да приключи с оправянето на няколко рафта в дъното на книжарницата. Вътре нямаше никого, а и вече почти бе време да затваря. Започна да си мисли какво ще вечеря.
В шкафа у дома имаше пакет макарони от черно брашно. А и беше почти сигурна, че е останал още малко от онзи чеснов сос с босилек в хладилника. Освен това на поставката за вино в ъгъла на кухнята й имаше бутилка хубаво червено калифорнийско… Чакаше я дълга лятна вечер, пък и беше петък в края на краищата, независимо че на следващия ден пак щеше да бъде на работа. Шестдневната работна седмица бе нормална за дребните предприемачи като нея. След две години работа вече беше свикнала с такъв режим.
Животът й се бе променил много, доволно разсъждаваше Мърси. Точно преди две години бе преживяла едно огромно разочароване от мъжкия пол, бе отменила плановете за собствената си сватба и бе напуснала работата си в обществената библиотека. Сега беше много по-предпазлива с мъжете, „щастливо неомъжена“ и ангажирана с новата си кариера.
Мислите й пак се завъртяха около вечерята, докато се протягаше на пръсти да стигне до една книга високо на лавицата. Вече беше хванала тома в ръка, когато внезапно изпита странното усещане, че някой я наблюдава. Мърси замръзна на мястото си.
— Търся Мърси Пенингтън.
Мърси хлъцна изненадано и се завъртя. На края на пътечката между редиците с рафтове стоеше някакъв мъж. Първото й впечатление от него беше, че е тъмен… смущаващо, завладяващо тъмен. В магазина й бе проникнал среднощен фантом, един строен, мрачен призрак с гарваново-черна коса. Беше облечен в черни памучни панталони, ниски черни ботуши и черна риза, разкопчана около шията. Даже и гласът му й напомни за нощта и всичките й потайности. Собственото й име отекна тъмно и дълбоко като океанското дъно.
Само в очите му имаше искрица светлина. Бяха с особен цвят на лешник и изпъкваха на бронзовия тен на лицето му.
Помисли си, че трябва да е на тридесет-тридесет и пет години, може би дори по-възрастен. Лицето му бе изсечено като от гранит, но той стоеше пред нея със спокойна, почти еротична грациозност, която направо я покоряваше.
Тя се отърси от парализиращото му влияние.
— Аз съм Мърси Пенингтън. Стреснахте ме. Не ви чух на влизане. — Опита се да превъзмогне обзелото я смущение. — Звънецът над вратата трябва да се е развалил.
Мъжът хвърли поглед към вратата.
— Не е развален.
— Но той винаги звъни, когато се отваря вратата.
Той сви рамене.
— Този път не звънна. — И явно реши, че вече всичко е казано по въпроса. Очевидно мистерията на смълчания звънец не беше никаква загадка за него. — Ако вие сте Мърси Пенингтън, значи имате една книга за продан. Бих искал да я разгледам и ако е тази, която търся, ще ви платя исканата цена, независимо колко е висока.
— Книга? — За момент тя съвсем се обърка. Имаше нещо ужасно смущаващо в този посетител. Питаше я за книга, но бе обзета от изключително странно усещане — че двамата ще си говорят за далеч по-лични, далеч по-важни неща. Чувството, че между двамата протича ток, я порази мигновено. Като че ли го познаваше — на някакво подсъзнателно равнище — макар в действителност още да не знаеше дори името му. — Имам стотици книги за продан.
— „Долината на тайните съкровища“ от Бърли. Много път бих, за да я получа.
Каза го така, все едно идва едва ли не от последните кръгове на ада.
— А, онази книга. — Зарадвана, че с цялата история ще се приключи съвсем бързо, Мърси му съобщи важната новина: — Съжалявам, вече я продадох. — Тя го дари с лъчезарна усмивка. — Колко жалко, че сте изминали толкова път за нищо.
Лешниковите очи се присвиха.
— Кога я продадохте?
— Преди няколко дни. Един човек от Колорадо се обади по телефона и каза, че я купува, без дори да я е виждал.
— Той взе ли я вече?
— Ами, всъщност не, но…
— Аз ще ви дам повече от него.
Това, изглежда, не впечатли Мърси особено.
— Не мога да я продам, след като вече съм я обещала. Би било неетично. Той вече ми плати за „Долината“ и аз обещах да му я доставя.
— Смятате, че ще бъде… неетично да продадете на по-висока цена?
— Точно така — бързо отвърна Мърси, на която никак не се нравеше новият, още по-голям интерес, който той проявяваше. Търсеше някакъв начин да се отърси от странното му очарование, което, изглежда, я беше грабнало във властта си. — А сега, ако ме извините, имам да свърша още няколко неща, преди да затворя магазина. Вече минава пет часа. — Нарочно тръгна към него между редиците с рафтове, като се надяваше, че той ще възприеме намека, ще се дръпне от пътя й и ще напусне магазина, фактът, че се беше озовала сама с него, я караше да се чувства нервна.