Той даже не се помръдна, докато тя смело пристъпваше към него. Стоеше на края на тясната пътечка и я наблюдаваше. Стойката му беше едновременно небрежна и уравновесена, но също толкова плашеща, колкото и всичко друго у него. На по-малко от две стъпки разстояние от него Мърси спря. Стисна още по-здраво няколкото книги, които беше понесла, за да ги подреди по рафтовете, и вече сериозно си мислеше колко ли опасен може да се окаже този човек. В Игнейшъс Кав имаше много ниска престъпност, но един отдалечен от центъра магазин винаги бе уязвима мишена в края на работния ден.
— Казах, бихте ли ме извинили? — Тя вложи колкото може повече увереност в това само на пръв поглед учтиво питане. Някъде беше чела, че човек трябва да е самоуверен и да си сдържа нервите, когато попадне в такава ситуация. — Застанали сте на пътя ми.
— Бих искал да видя книгата.
— Не е тук.
— Къде е? — попита той с дразнещо търпение. Мърси преглътна.
— Държа я у дома. Не исках да рискувам нещо да й се случи тук. Доста е ценна.
Той се взря в нея за минута, приковавайки я с лешниковите си очи. После кимна веднъж, очевидно решил нещо.
— Добре. Ще отидем до вас. Колко е далеч?
Мърси се поколеба, докато се опитваше да измисли кой е най-безопасният ход в момента.
— Не е далеч. Стига се пеша. — Вън имаше коли и пешеходци и щеше да се чувства много по-сигурна. — Ако обичате, изчакайте ме отвън. Няма да се бавя.
Той пак кимна с твърде пестеливо движение на главата, после се обърна и изчезна.
Мърси усилено се взираше след него и не смееше да си поеме дъх, докато чакаше да чуе звука на звънчето, който да покаже, че той наистина е напуснал магазина. Направо не можеше да повярва, че всичко ще се окаже толкова лесно в крайна сметка. Но част от нея се чувстваше разочарована, че непознатият е напуснал. Беше срещнала мъж, който бе повлиял на всичките й възприятия — едно очарователно, макар и опасно изживяване.
Звънецът не прозвуча и тя не чу вратата да се отваря или затваря, но вече знаеше, че е сама в книжарницата. Предпазливо пристъпи към края на пътечката и хвърли поглед през прозореца.
Тъмният непознат беше на тротоара и удобно се бе облегнал на калника на едно черно „Порше“. Погледът му беше прикован върху вратата на книжарницата, докато чакаше Мърси да се появи. Приличаше на ловец, който дебне плячката си.
Мърси пое дъх и остави книгите, които държеше. Спусна се към вратата и посегна към резето. Ако успее да го заключи отвън, ще може или да се измъкне през задния изход, или да извика полицията.
Като че ли разбрал намеренията й, мъжът стигна до вратата преди нея и провря върха на ботуша си. Мърси знаеше, че е загубила кратката схватка. Звънецът над главите им звънна този път, което по някаква неизвестна причина й прозвуча успокоително. Именно тази увереност и адреналинът в кръвта й изведнъж разпалиха гнева на Мърси.
— Ако нямате нищо против — сопна му се тя и блъсна вратата срещу крака му, — това е моята книжарница и бих искала да я затворя. Напуснете.
Той изпитателно се взря в нея.
— Страх ви е от мен, нали?
— Нека просто да кажем, че не сте от типа клиенти, които посрещам с хляб и сол.
— Няма страшно, Мърси Пенингтън, няма защо да се страхувате от мен. Само искам да видя книгата. Нищо няма да ви направя.
И по някаква абсолютно нелогична причина тя наистина му повярва.
Преминаха няколко тревожни секунди, докато двамата напрегнато се взираха един в друг. Никой не помръдваше. Нищо лошо няма да стане, ако му покаже ценния си том на „Долината“, внезапно си помисли Мърси и пусна дръжката.
— Ще си взема чантата — промълви тя и се върна обратно към щанда.
Когато се появи на тротоара само няколко минути по-късно и плътно затвори вратата зад себе си, звънчето прозвуча весело, както винаги. Нейният необичаен посетител заговори, докато тя завърташе ключа в ключалката.
— Този проклет звънец не ви ли лази по нервите?
Тя изненадано се обърна към него.
— Така разбирам, когато някой влиза или излиза от магазина. Не ме изнервя, предупреждава ме.
— Аз определено не бих могъл да го трая. Не е нужен. И звукът, който произвежда, не е много приятен. Има и други начини човек да разбере, когато някой е дошъл.
— Това, което ми се ще да разбера — обяви Мърси, заела леко агресивна поза, докато бързо крачеха по улицата към дома й, — е защо звънецът изобщо не се чу, когато влизахте и излизахте.
— Казах ви — отвърна той, докато мълчаливо вървеше до нея. — Не ми харесва звукът, който произвежда.