Изненада го фактът, че изобщо беше успяла да предизвика такава реакция у него. По принцип той не си позволяваше да действа под влиянието на такива незначителни емоционални дразнители. Свикнал беше хората да се чувстват като на тръни в негово присъствие.
Мърси продължаваше да отстъпва и вероятно се беше ориентирала към кухнята, в която сигурно имаше задна врата. Тя тревожно го следеше с поглед и явно чакаше всеки момент да се нахвърли върху нея, но в очите й се четеше и дързост. Не беше от страхливите.
— Какво точно имате предвид, като казвате, че сте специалист по насилието, господин Фалконър?
Крофт въздъхна и пъхна ръце в джобовете си. Хората винаги се поуспокояват, когато видят, че потенциалният нападател не си държи ръцете скрити.
— Имам три школи по самозащита. Две в Калифорния, една в Портланд, Орегон.
Тя запримига, след което малко се поотпусна.
— Искате да кажете, че сте експерт по джудо или карате?
— Нещо такова — неясно отвърна той. — Методът, който преподавам, си е мое изобретение. Основава се на някои древни бойни техники, с които по-голямата част от западния свят не е запозната.
Тя внезапно се усмихна, видимо успокоена от подобно логично обяснение.
— Това е много интересно. И като че ли обяснява всичко.
— Какво обяснява?
— Начина, по който се движите. Начина, по който се, хм, носите. Доста е обезпокоително на пръв поглед. — Отказа се от по-нататъшни обяснения. — Няма значение. Ще донеса „Долината“. Държа я в една кутия в кухненския килер. И запомнете, нямам нищо против да я видите, след като сте пропътували такова разстояние, но тя определено не е за продан. — Остави чантичката си на дивана, обърна се и тръгна към кухнята.
Крофт остана вторачен след нея, осъзнавайки, че не би имал нищо против още малко да погледа тази усмивка. Харесваше му начинът, по който припламваха очите й, когато се усмихнеше. Имаше много хубави очи. Бяха със зелен оттенък, който отразяваше чувствата й със зашеметяваща яснота. Все едно да гледаш през полупрозрачен нефрит. През краткото време, откакто се бяха запознали, беше видял всичко в тези очи — от любопитство до панически страх. Улови се, че в мозъка му се върти мисълта как ли би се отразила страстта в очите на Мърси…
Крофт тръсна глава, малко стреснат от посоката на собствените си мисли. Дошъл беше по работа, а когато работеше, никога не позволяваше каквото и да е, особено пък сексът, да го отвлича от набелязаната задача.
И все пак Крофт с присъщата си честност не можеше да отрече, че Мърси Пенингтън го заинтригува. Не защото бе екзотично красива. Реши, че по-рано направеното сравнение с нефрита е подходящо за всичко у нея, не само за очите. Нефритът е капризен камък и дава удовлетворение на сетивата само за внимателния наблюдател…
Но той отдавна се беше научил внимателно да разглежда това, което го интересува. А Мърси, може би заради връзката й с книгата, определено го интересуваше.
По негова преценка тя беше на двадесет и пет-тридесет. Не беше висока, може би не повече от метър и петдесет и пет. Поне тридесетина сантиметра по-ниска от него. Косата й му напомняше на светлокафявите оттенъци по гърба на неговия ротвайлер. Беше богат, топъл нюанс на кафявото, който го примамваше да протегне ръка и да погали косата й. Вътрешно се забавляваше — какво ли би казала Мърси, ако разбере, че я сравнява с кучето си.
В момента косата й беше прибрана на мъничък стегнат кок. Крофт си помисли, че сигурно ще се спусне под раменете й, ако някой махне фибите, които стягат свилените кичури.
Лицето й представляваше сбор от добре оформени, доста приятни черти. Широки очи, напомнящи бадем по форма и лекичко дръпнати нагоре. Нослето бе доста вирнато, устните — меки, долната мъничко по-пълна от горната.
Носеше разновидност на дрехите, които явно бяха униформа в Игнейшъс Кав — свободни панталони в тъмнозелен цвят и прилепнало по тялото зелено поло. Мокасините й бяха поочукани и приятно износени.
Тъмнозелените панталони стояха добре на приятно закръглените бедра. Той си представи как обхваща с ръце това съблазнително дупе и я гушва в интимна прегръдка до собственото си тяло.
— По дяволите — измърмори той.
— Нещо не е наред ли? — извика Мърси от кухнята. Чу се трясък от затваряне на шкаф.
— Не. — Нямаше как да й обясни какво не е наред. Самият той не го разбираше особено. Най-добре бе да се прави, че няма нищо нередно. Чу стъпките й по плочките в кухнята и разбра, че вече се връща с книгата.
Именно книгата беше дошъл да разглежда, а не Мърси Пенингтън. Хубаво ще е да си набие това в главата. По принцип не му се налагаше да си напомня постоянно, че не трябва да се отвлича. Даже рядко се и отвличаше, освен ако сам не решеше да го стори.