Мърси заспа, преди той даже да успее да формулира отговора си. Крофт се загледа в извивката на голите й рамене и не след дълго стана, за да си навлече джинсите и да потърси успокоение.
Мърси се събуди сама в стаята. Съдейки по слънцето, реши, че трябва да е ранен следобед. Вероятно не бе спала повече от четири часа, но като че ли бяха достатъчни. Чувстваше се отпочинала и онова напрегнато усещане определено го нямаше.
Тя се протегна с удоволствие и мислите й се върнаха към последните няколко часа. Събитията в Дрифтърс Крийк й се струваха много далечни сега, на слънчева светлина. Призраците винаги изчезваха при изгрев слънце.
С изключение на Крофт. Той изглеждаше все така реален и съществуващ, както винаги, даже и на ярка слънчева светлина.
Мърси отхвърли завивките и зашляпа към банята, за да вземе душ. Докато стоеше под силната водна струя, тя се почуди дали Крофт е изпълнил гражданския си дълг и се е обадил на властите.
Не се сработвам много добре с властите. Мърси си спомни тези негови думи и се замисли какво ли означават.
Приключи с душа и си сложи джинсите и чиста риза. Тъкмо връзваше косата си в стегнат кок, който да не позволява на гъстите светли къдрици да влизат в очите й, когато Крофт изникна на прага.
Както обикновено, не се чу звук от отваряне на врата, нито стъпки, които да я предупредят, нито почукване. Просто в един момент вратата беше затворена, а в следващия той вече стоеше при нея в стаята. Явно вече бе дошъл на себе си. В ръцете си държеше хартиена торба, очевидно донесена от ресторанта.
Мърси срещна очите му в огледалото над тоалетката и ръцете й замръзнаха, както оправяха косата. Спомените от тазсутрешната й агресия изплуваха и тя решително се опита да се справи със смущението, от което лицето й щеше да поаленее.
— Това кафе ли е? Чудесно. Добре ще ми дойде една чашка. Обади ли се на шерифа за Далас и Ланс? — Говореше весело и дружелюбно, докато приключи с прибирането на косите си.
— Кафе за теб и чай за мен. Да, обадих се на шерифа. Преди около два часа. Анонимно, от уличен телефон. — Той се приближи и застана зад нея, а очите му не се отделяха от нейните в огледалото.
Тя първа отклони поглед, преструвайки се, че търси някаква фиба.
— Ще приберат ли Далас и Ланс?
— Ако Гладстоун не ги е намерил първи.
— Мислиш ли, че би тръгнал да ги търси? — попита Мърси. Крофт остави чашата с кафе на масичката, наведе се и залепи страстна целувка на шията й там, където току-що бе вдигнала косата си. Тя потръпна и очите й трескаво затърсиха неговите в огледалото.
— Не. — Крофт се изправи, очевидно доволен от издайническите тръпки, които предизвика у нея. — Мисля, че Гладстоун не ги е намерил. Даже се съмнявам да ги е търсил. Когато Далас и Ланс не са се върнали снощи, сигурно е решил, че са мъртви.
— Мъртви?
— Така би постъпил самият той, ако беше на мое място. — Крофт сви рамене. — Сега вече трябва да е зает с много по-важни дела.
Мърси прехапа долната си устна.
— Бягство?
Крофт поклати глава.
— Не смятам, че ще избяга много далеч. Още не. Прекалено много неща има за довършване. Но хеликоптерът го прави лесноподвижен, по дяволите. Ако имаме късмет, сигурно ще реши, че поне засега е на достатъчно безопасно място там, в имението си. Даже ако Далас и Ланс се окажат в ръцете на шерифа, Гладстоун няма от какво толкова да се страхува, освен че ще трябва да отговори на няколко учтиво зададени въпроса.
— Няма ли да се страхува, че ще подадем оплакване срещу него?
— Не, не мисля — рече Крофт, — навярно ще реши, че действаме сами. Точно това искам и да си помисли. Това значи, че нямаме намерение да се оплачем на ченгетата. А даже и да го направим, Гладстоун трябва единствено да отрече, че е знаел за действията на Далас и Ланс.
— Ти наистина сериозно вярваш, че той е Еган Грейвз, нали, Крофт?
— Почти съм сигурен вече. Но не мога да действам, докато не знам какво е решил да прави. В момента, в който разбера… — Остави изречението недовършено, след което закрачи към прозореца и застана там, загледан навън. Замислено отпиваше от чая си. — Тази книга все още е ключът към цялата тази бъркотия. — Погледна към Мърси през рамо. — И ние разполагаме с нея, защото снощи ти събра смелост да се върнеш в хранилището и да я вземеш. Благодаря ти, Мърси.
— Недей да ми благодариш — наежено отвърна тя. — Нямах никакъв избор. Ти отказа да напуснеш залата с басейна без нея, не помниш ли?
Той тъжно се усмихна.
— Съвсем смътно.
Мърси сключи вежди загрижено.
— Как се чувстваш сега? Някакви признаци на махмурлук?
— Не. Каквото и да е било, явно вече е изчезнало от кръвта ми.