— И аз така си мислех — отвърна Мърси с въздишка.
— Сигурно това е обичайно за преговорите в бизнеса с редки книги, а? Предложения и контрапредложения и най-различни тактически маневри. Вълнуващо, нали?
— Да — тихо отвърна Мърси, — много вълнуващо. — Тя затвори телефона и се втренчи в Крофт, стиснала записаното съобщение в ръце.
— Той иска да се обадим.
Крофт грабна бележката от нея.
— Още е в имението.
— Откъде разбра?
— Проверих номерата на телефоните, докато бяхме там. Този е един от тях. Няма го в телефонния указател естествено, но даже и хора, които се притесняват, че някой може да научи телефонния им номер, въпреки всичко допускат грешката да го изписват на апарата, където всеки гостенин може да го види.
— Навярно Гладстоун изобщо не се е притеснявал, че телефонният му номер може да попадне в ръцете на неподходящ човек.
Крофт рязко кимна.
— Той е на доста закътано място тук, в планините, в компанията само на двама-трима внимателно подбрани хора. Сигурно е научил добре урока си за рисковете да се доверяваш на множество съмнително верни до смърт последователи. Мисля си какви ли игрички играе с тази художническа колония, която управлява.
— Мислиш, че това е прикритие на някоя незаконна история?
— Мисля, че това е прикритие на нещо много доходоносно. В душата си Гладстоун все още си е Грейвз. На него му трябват власт и пари. Много власт и много пари. Вече се е научил как да ги постига. Използва тези художници за нещо. Постановката силно напомня на Карибите преди години. Доходоносната част в целия бизнес сигурно и този път е свързана с наркотици, точно както тогава. Гладстоун е най-добре запознат с тях. Сега поне знаем със сигурност къде е. И го принудихме да направи първата крачка. Така е малко по-уязвим. — Крофт погледна листчето в ръката си. — Значи иска да му се обадим, така ли?
— Точно както ти каза.
— Да. — Крофт посегна към телефона. — Нека не го караме да чака.
Видя напрегнатото изражение на Мърси, докато той набираше номера от листчето. Тя се страхуваше. Не от него, а от това, което предстоеше да се случи. Сигурно вече се досещаше за логичното продължение на тази смъртоносна игра. Много му се искаше да уталожи тези нейни страхове, но бе невъзможно сега. Нещата бяха стигнали прекалено далеч, за да се връщат назад. Тя явно го разбираше, но това като че ли в никакъв случай не намаляваше страха й от последната развръзка.
Телефонът звънна само веднъж. Вдигна Изабел и нейният нисък дрезгав глас звучеше ясен и сдържан.
— Ало?
Тя знае кой се обажда, помисли си Крофт.
— Искам да говоря с Гладстоун. — Нямаше никакъв смисъл да разкрива, че знае за Еган Грейвз. Сега целта бе Гладстоун да се увери, че Крофт е просто един отчаян смелчага, докопал най-голямата сделка в живота си.
— Очаквах обаждането ви, господин Фалконър. Само момент.
Значи дотук с интимното използване на първото име. Крофт изчака мълчаливо, докато топлият, очарователен глас на Гладстоун прозвуча по линията.
— Ах, господин Фалконър. Защо решихте да ми навлечете всичките тези неприятности?
— Не можем всички да се родим богати, Гладстоун. На някои от нас се налага да се възползват от възможностите, които изскачат на пътя им. Да разбирам ли, че искате да си получите книгата обратно?
— Съвсем правилно сте ме разбрали. Аз съм разумен човек. Имате ли някаква определена цифра наум?
— Имам една доста голяма цифра наум.
— Така си и мислех. Тази книга е много важна за мен, господин Фалконър, и вие трябва да сте се досетили досега. Има голяма сантиментална стойност.
— За първи път в живота си чувам някой да нарича порнографията сантиментална, но явно за всеки влак си има пътници.
— И каква точно е цената, която сте дали на моята книга?
— Петдесет хиляди.
По линията се възцари тишина.
— Никак не страдате от скрупули, господин Фалконър.
— Мърси ми каза, че нямало много останали екземпляри от точно тази книга. Мисля, че сте се възползвали от младостта на госпожица Пенингтън при първите преговори.
— И тя е упълномощила вас да преговаряте този път, така ли? — попита Гладстоун.
Крофт погледна към Мърси.
— Нека просто да речем, че остави всичко в мои ръце.
— Изабел беше права. Вие с госпожица Пенингтън явно наистина сте се побъркали един за друг. Колко странно. Е, междувременно ние с вас ще трябва да постигнем някакво споразумение. Аз мога да ви дам тази сума, господин Фалконър. В брой. Колко скоро можете да стигнете дотук с книгата?
— Искате да се върна пак в имението?
— Изабел може да ви посрещне, където пожелаете, с хеликоптера.