— Лонзо…
— Нито дума повече. Сър Вилхелм беше завършен злодей, нищо, че беше дребен поземлен аристократ. И може би заслужаваше онова, което получи, но колкото по-малко знам, толкова по-добре.
Челото на страж Кери се сбърчи от намръщена гримаса, когато го завладя някакъв спомен. Именно той беше намерил Изабел, сирминиканското момиче, което сър Вилхелм бе използвал за собствените си нездрави удоволствия, а после бе изхвърлил в една река. Вярно, Лонзо бе възнамерявал да смаже сър Вилхелм от бой, но да го убие наистина? Това бе станало случайно. На повечето стражи не им пукаше от тази подробност — не и когато в историята имаше замесен сирминиканец. На страж Кери му беше пукало и си беше затварял очите множество пъти, докато доказателствата срещу Лонзо се трупаха.
— Измитай се оттук. Можеш да се справиш по-добре. — Отправи ми иронична усмивка. Беше единственият от стражата, който някога се беше отнасял с мен като с равна. Единственият, който изобщо се опитваше да говори моя език. — И не се обиждай, когато казвам, че се надявам пътищата ни да не се пресекат никога повече.
Той слезе тежко по стъпалата без нито дума повече и скоро изчезна в тълпата на улицата. Дадох си един миг да се съвзема и продължих пътя си към катедралата. Монахът остана близо до вратата, след като беше наблюдавал целия разговор. Не каза нищо. Голямата качулка криеше лицето му, но той обърна глава и ме проследи, докато влизах вътре.
Баща ми обичаше да върши тайните си дела в църкви. Никой никога не очакваше това. Само шепа други хора бяха влезли да се молят по средата на деня в тази величествена катедрала, една от най-големите в Осфро. Седяха тържествено-сериозно на лъскавите дървени скамейки, със сведени глави или с очи, вперени в статуята на бляскавия ангел Кириел, която висеше пред нас на стената на олтара. Свещеник в одежди в златисто и бледозелено тихо палеше свещи на олтара под ангела, а уханието на пчелен восък и смола изпълваше въздуха.
Огледах нефа и намерих човека, когото търсех. Приближих се небрежно и седнах близо до него, без да го поглеждам в очите, сякаш просто по съвпадение бях избрала тази скамейка. Дървото изскърца под мен и насмалко не кихнах, когато усетих претенциозния билков одеколон на мъжа.
Сведох глава и докоснах първо челото, а после сърцето си:
— Хвала на Урос, създател на духа и плътта — промърморих. — Хвала на неговите шестима бляскави ангели, защитници на вярващите.
— Хвала — повтори мъжът до мен като ехо.
Повдигнах глава и приковах очи върху бляскавия Кириел. Ангелът държеше позлатен меч и щит, готов да защити човечеството от шестимата разпътни ангели. Интересът ми всъщност бе насочен към свещеника, докато виждах с периферното си зрение как продължава да пали свещи. След като свърши с последната, той се оттегли в малък алков и коленичи да се помоли.
Сигурна, че е зает, бръкнах в джоба на полата си и извадих малък, сгънат лист хартия. Оставих го внимателно на скамейката между съседа ми по място и мен. След няколко секунди той го взе и го пъхна в джоба на палтото си.
— Това са имената на десетима аланзанци, които живеят в Кейп Триумф — поне до миналата пролет — казах тихо. — Сигурна съм, че има още. Но това е достатъчно, за да влезете във връзка. Трябва да ги запомните и да изгорите листа веднага.
Той вдигна глава:
— Знам това. Имай ми малко доверие.
По прозорците от рисувано стъкло из нефа бяха изобразени във всички цветове на дъгата другите ангели. Изглежда, никого от тях не го беше грижа, че до мен седеше еретик. Кириел не се хвърли напред с меча си. Сводестият таван на катедралата не се срути. Урос не запрати мълния от небесата. Може би не аланзанците са еретиците, помислих си. Може би тяхната вяра е правилната, а ортодоксалните вярващи, построили тази църква, всъщност са истинските еретици. Или може би и едните, и другите грешат.
Най-накрая се обърнах и погледнах съседа си в очите. Мъждивата светлина ги правеше да изглеждат по-скоро сиви, отколкото сини, но не можеше да скрие факта, че искряха нетърпеливо. Седрик Торн беше изключително красив мъж. Не мой тип — но въпреки това приятен наглед. Предпочитах по-груби на вид мъже. Мъже, които не обръщаха такова очевидно внимание на облеклото си всяка сутрин.
— Имам ти голямо доверие. Но на карта е заложен животът на много хора.
Лицето му стана сериозно:
— Повярвай ми, знам. Благодаря ти. А ето и нещо за теб.
Сърцето ми започна да бие ускорено, когато той пъхна ръка в палтото си, хвърли бърз поглед наоколо, а после извади навит на руло сноп листове. Сложи го дискретно между нас.