В интерес на истината, голямата изоставена къща, която с гордост наричахме Среднощния дворец (предвид на часовете, в които протичаха пленарните ни заседания), съвсем не бе омагьосана. Славата, че е обитавана от духове, се бе разнесла не без нашето подмолно участие. Сирадж, един от членовете-учредители на обществото ни, неизлечим астматик и вещ познавач на всевъзможни истории за привидения, свръхестествени явления и чародейства в Калкута, съчини една достатъчно зловеща и правдоподобна легенда за някакъв предишен обитател на дома. Тази измислица държеше натрапниците далеч от нашето тайно убежище.
Накратко, в центъра на историята бе призракът на стар търговец. Както си му е редът, той се рееше из къщата, увит в бял саван, с очи като пламтящи въглени и щръкнали от устата му дълги вълчи зъби — и бе жаден за непредпазливи души, водени от празно любопитство. Разбира се, обогатяването на образа му с подробностите за очите и зъбите беше личен принос на Бен. Той страстно обичаше да съчинява такива страховити истории, че в сравнение с тях сюжетите на любимите класици на господин Картър — в това число Софокъл и кръвожадният Омир — изглеждаха като детски залъгалки.
Въпреки че името му звучеше несериозно, обществото „Чоубар“ бе отбран клуб и със строгостта на правилата си не отстъпваше на клубовете, нароили се в едуардианските8 сгради в центъра на Калкута и подражаващи на лондонските си съименници. Тези салони, в които човек можеше да си живурка безгрижно с чаша бренди в ръка, бяха рождено право на най-висшите кръгове на англосаксонската аристокрация. Нашата обстановка, разбира се, не се отличаваше с такъв блясък, но затова пък целите ни бяха далеч по-благородни.
Обществото „Чоубар“ беше основано с оглед изпълнението на две неотменни задачи. Първата бе да се гарантира на всеки от седемте му члена помощта, закрилата и безусловната подкрепа на останалите при всякакви обстоятелства, опасности или несгоди. Втората бе да се споделят познанията, придобити от всеки от нас, да се направят общо достояние, за да се подготвим по-добре за деня, в който щяхме да се впуснем в широкия свят поединично.
Всеки член се бе заклел в името си и честта си (нямахме близки роднини, в които да се кълнем) да изпълнява тези две задачи и да пази в тайна обществото. За седемте години на съществуването му нито веднъж не приехме нов член. Излъгах ви — направихме едно изключение, но ако го разкажа сега, ще изпреваря развоя на събитията…
Надали е имало някога клуб, чиито членове да са толкова сплотени и верни на клетвата си. Отличавахме се от клубовете на заможните господа от Мейфеър9, защото никой от нас нямаше дом или любим човек, който да го очаква след сбирките в Среднощния дворец. Трябва да отбележа още нещо — за разлика от старите взаимоспомагателни дружества на възпитаниците на Кеймбридж, нашето общество приемаше в редиците си и жени.
И тъй, ще започна с първата жена, която положи клетва като член-учредител на обществото „Чоубар“, въпреки че в момента на церемонията никой от нас (включително упоменатата, която по това време беше деветгодишна) не мислеше за нея като за жена. Казваше се Изабел и, по собствените и думи, беше родена за светлините на рампата. Мечтаеше да стане наследничка на Сара Бернар, да омайва публиката от Бродуей до Шафтсбъри Авеню10 и да отнеме хляба на звездите на зараждащата се киноиндустрия в Холивуд и Бомбай. Изабел събираше изрезки от вестници и театрални програми, сама си пишеше пиеси („монодрами“, както ги наричаше) и ги изпълняваше пред нас със забележителен успех. Особено се открояваха отличните и изображения на фатална жена на ръба на пропастта. А под екстравагантния ѝ талант и склонността към мелодрама се криеше най-острият ум в групата (като изключим може би само Бен).
Най-бързите крака обаче принадлежаха на Рошан. Никой не можеше да тича като това момче, израснало по улиците на Калкута под грижите на крадци, просяци и прочее обитатели на онази джунгла от мизерия, която представляваха нововъзникналите квартали в южната част на града. Когато Рошан бе осемгодишен, Томас Картър го доведе в „Св. Патрик“ и след няколко бягства и завръщания той най-сетне реши да остане при нас. Сред дарбите му беше и ключарството. Нямаше на земното кълбо ключалка, която да устои на уменията му.
8
Едуардианска архитектура — архитектурен стил, популярен по време на царуването (1901-1910) на Едуард VII (1841-1910), крал на Великобритания и Ирландия, император на Индия. Годините на царуването му се наричат „едуардианска епоха“ (по аналогия с викторианската епоха), като понякога се разширяват и до началото или дори до края на Първата световна война.
10
Шафтсбъри Авеню — улица в центъра на Лондон, известна също като „лондонският Бродуей“ заради разположените на нея театри.