Вече споменах Сирадж, нашия специалист по омагьосани къщи. Освен с астмата, с бледия тен и крехкото си здраве, той се отличаваше с енциклопедична памет, особено по отношение на мрачните легенди, свързани с града (а такива знаеше стотици). В областта на призрачните истории, които придаваха цвят на знаменитите ни вечерни сбирки, Сирадж играеше ролята на документалист, а разказвачът беше Бен. Като се почне от призрачния ездач на Хейстингс Хаус, та до привидението на водача на въстанието11 от 1857 г. (в това число и смразяващата случка с тъй наречената черна дупка на Калкута12, където загинали над сто души, задушени при обсадата на стария форт „Уилям“), нямаше зловещ инцидент от историята на града, който да убегне от вниманието, анализа и архива на Сирадж. Излишно е да се каже, че останалите от нас приветстваха с радост тази негова страст. За свое нещастие, Сирадж изпитваше почти нездраво обожание към Изабел. Поне веднъж на всеки шест месеца предложенията му за бъдещ брак (неизменно отхвърляни) предизвикваха романтична буря сред групата и обостряха астмата на клетия отблъснат влюбен.
Сърцето на Изабел принадлежеше на Майкъл — високо, стройно и мълчаливо момче, склонно да изпада в продължителна меланхолия без видима причина. Майкъл се отличаваше с една съмнителна привилегия — бе познавал и помнеше родителите си, загинали при обръщане на претоварена гемия по време на наводнение в делтата на Ганг. Той бе скъп на думи и добър слушател. Имаше само един начин да се отгатнат мислите му: чрез десетките рисунки, които правеше всеки ден. Бен често казваше, че ако на тоя свят имало няколко Майкъловци, той би инвестирал цялото си богатство (все още неспечелено) в акции на компаниите от хартиената промишленост.
Най-добрият приятел на Майкъл беше Сет, яко бенгалско момче със сериозно изражение, което се усмихваше около шест пъти в годината, а дори и тогава с известно колебание. Сет беше ученолюбив, усвояваше жадно всевъзможни знания, поглъщаше неуморно любимите класици на господин Картър и беше запален по астрономията. Когато не беше с нас, усърдно се трудеше над конструирането на някакъв странен телескоп, с който според Бен човек не би могъл да види дори пръстите на краката си. Сет никога не можа да оцени донякъде язвителното чувство за хумор на Бен.
Не съм описал единствено Бен и въпреки че го оставих за накрая, ми е много трудно да говоря за него. Той беше различен всеки ден. Настроението му се менеше през половин час; продължителни периоди на унило мълчание се редуваха с бурна активност, която изтощаваше всички ни. Един ден искаше да стане писател, на следващия — откривател и математик, на по-следващия — мореплавател или водолаз, а през останалото време — всичко това плюс още няколко неща. Бен измисляше математически теории, които дори самият той не успяваше да запомни, и съчиняваше толкова абсурдни приключенски истории, че собственоръчно ги унищожаваше седмица след написването им, засрамен, че изпод перото му са излезли такива врели-некипели. Постоянно ни обстрелваше с чудати хрумвания и заплетени каламбури, които неизменно отказваше да повтори. Бен беше като бездънен сандък, пълен с изненади, а също и със загадки, със светлини и сенки. Той беше — и навярно все още е, макар че не сме се виждали от десетилетия — най-добрият ми приятел.
Що се отнася до мен, няма много за разказване. Наричайте ме просто Иън. Имах само една мечта, и то скромна: да уча медицина и да стана лекар. Съдбата беше благосклонна към мен и желанието ми се сбъдна. Както написа веднъж Бен в едно от писмата си, аз „просто минавах оттук и станах очевидец на събитията“.
Спомням си, че през последните дни на онзи месец май 1932 г. ние, седемте члена на обществото „Чоубар“, щяхме да навършим шестнайсет години. Това беше съдбовна възраст, очаквана от всички ни със страх и същевременно с нетърпение.
На тази възраст приютът „Св. Патрик“ щеше да ни върне, съгласно устава си, в обществото, за да израснем като отговорни мъже и жени. Датата имаше и друго значение, което всички отлично осъзнавахме: окончателното разтурване на обществото „Чоубар“. След това лято пътищата ни щяха да се разделят и въпреки обещанията и любезните лъжи, с които сами се заблуждавахме, знаехме, че връзката, която ни сплотяваше, не след дълго ще изчезне като пясъчен замък на морския бряг.
11
Индийското въстание от 1857 г., известно още като Първа война за независимост или Сипайски метеж, е въоръжено въстание в Северна и Централна Индия, насочено срещу британското колониално управление на субконтинента.
12
Черната дупка на Калкута — влязло в историята название на малък затвор в калкутския форт „Уилям“, където през нощта на 20 юни 1756 г. умрели от задушаване мнозина от отбраняващите града англичани. Те били хвърлени в затвора от бенгалския наваб Сирадж уд-Даула, превзел форт „Уилям“ на 19 юни 1756 г. Броят на загиналите е спорен.