Толкова спомени съм запазил от онези години в приюта, че дори днес се сещаме усмивка за духовитостите на Бен и за фантастичните истории, които си споделяхме в Среднощния дворец. Но от всички образи, които отказват да се изгубят в потока на времето, навярно най-живо си спомням онази фигура, която неведнъж ми се привиждаше по здрач в общото спално помещение на момчетата в „Св. Патрик“ — дълга и тъмна стая с висок сводест таван, напомняща болнично отделение. Предполагам, че благодарение на безсънието, от което страдах (то премина чак две години след преместването ми в Европа), ставах зрител на разни неща, докато останалите край мен спяха блажено.
Именно там, в онази бездушна спалня, много пъти ми се струваше, че съзирам някаква бледа светлина, прекосяваща помещението. Не знаейки как да реагирам, се опитвах да се надигна и да проследя отражението до другия край на стаята. В този миг виждах отново познатия образ, който бях сънувал в много други случаи. Безплътният силует на жена, обгърната от призрачно сияние, бавно се навеждаше над леглото, в което Бен спеше непробудно. Аз винаги се напрягах да си държа очите отворени и като че ли виждах как светлозарната дама майчински милваше моя приятел. Взирах се в овалното и, прозрачно лице, оградено с ореол от неясна светлина. Дамата вдигаше очи и ме поглеждаше. Вместо да изпитам страх, аз охотно потъвах в кладенеца на скръбния и поглед. Сияйната принцеса ми се усмихваше, погалваше още веднъж лицето на Бен и се разтваряше във въздуха като сребърен дъжд.
Винаги съм смятал, че това видение бе сянката на майката, която Бен не познаваше. И някъде в сърцето си хранех детинската надежда, че ако някой ден успея да заспя дълбоко, едно такова видение ще бди и над мен. Това бе единствената тайна, която никога не споделих с никого, даже и с Бен.
Последната нощ на обществото „Чоубар“
Калкута, 25 май 1932 г.
През всичките години, в които бе оглавявал приюта „Св. Патрик“, Томас Картър бе преподавал литература, история и аритметика с увереността на човек, който от всичко разбира, макар и да не е блестящ специалист в никоя област. Единственото, за което не знаеше как да подготви учениците си, бе раздялата с тях. Година след година пред него преминаваха изпълнените със страх и надежда лица на онези, които законът скоро щеше да постави извън влиянието и закрилата на ръководената от него институция. Гледайки как напускат сиропиталището, Томас Картър мислено ги сравняваше с празните страници на книга, в която той бе написал първите глави на историята, но не му бе позволено да я завърши.
Въпреки строгата си външност на човек, непредразположен към емоционални изблици и гръмки речи, директорът се боеше повече от всеки друг от онази съдбовна дата, в която въпросните недовършени книги щяха завинаги да напуснат неговото писалище. Скоро щяха да преминат в непознати ръце и може би други пера щяха без особени скрупули да допишат сюжета с мрачни продължения, твърде различни от мечтите и очакванията, с които неговите възпитаници предприемаха самотния си полет из улиците на Калкута.
Опитът го бе заставил да се откаже от желанието да проследява съдбата им, щом веднъж излезеха от опеката му. За Томас Картър сбогуването обикновено бе придружено от горчивия вкус на разочарованието — рано или късно откриваше, че тези млади хора, които животът бе лишил от минало, явно бяха лишени и от бъдеще.
В онази гореща майска вечер, заслушан в гласовете на младежите в двора на сградата, където бе организирана скромна прощална забава, директорът се взираше в светлините на Калкута от мрака на кабинета си. Градът искреше под звездния свод, а ята черни облаци се носеха към хоризонта като мастилени петна в чаша бистра вода.
За пореден път бе отклонил поканата да се присъедини към забавата и сега седеше тихо в креслото си, без друга светлина освен пъстрите отражения от хартиените фенери, с които Вендела и учениците бяха окичили дърветата в двора и фасадата на „Св. Патрик“, сякаш бе кораб, украсен за спускането си във вода. Щеше да има достатъчно време да изрече прощалните си думи през малкото останали дни, преди да спази официално установения ред и да върне децата пак на улиците, от които ги бе избавил.
Както бе станало обичайно през последните години, не мина много време и Вендела потропа на вратата му. Този път влезе, без да дочака отговор, и затвори вратата зад гърба си. Картър погледна оживеното лице на старшата сестра и ѝ се усмихна в тъмното.