— Дано Сирадж да ни е приготвил някои добри истории тази вечер — каза Изабел, разглеждайки внимателно дъното на чашата си срещу светлината, сякаш очакваше да намери нещо в нея.
— Приготвил е най-добрите! — увери я Рошан. — Днес е последната ни нощ! Краят на обществото „Чоубар“.
— Какво ли ще стане с Двореца? — зачуди се Сет.
От години никой от тях не наричаше изоставената съборетина с друго име.
— Познай — предложи Бен. — Вероятно ще построят на негово място полицейски участък или банка. Нали това строят най-често, щом съборят нещо в някой град? По цял свят е така.
Присъединил се към тях, Сирадж обмисляше мрачните предсказания на Бен.
— Може пък да отворят театър — предположи хилавото момче, загледано в обекта на невъзможната си любов.
Бен подбели очи и поклати глава. Паднеше ли му случай да се подмаже на Изабел, Сирадж изгубваше всякакво достойнство.
— А може изобщо да не го пипнат — обади се Иън. Досега той бе слушал мълчаливо приятелите си, поглеждайки крадешком към рисунката, която Майкъл скицираше върху малък лист хартия.
— Какво рисувате там, Каналето13? — попита Бен незлобливо.
Майкъл за пръв път вдигна очи от рисунката и погледна приятелите си, които го зяпаха, сякаш е паднал от луната. Усмихна се плахо и им показа листа.
— Това сме ние — обясни портретистът на клуба на седемте.
Потънали в благоговейно мълчание, останалите шест члена на обществото „Чоубар“ разглеждаха рисунката цели пет секунди. Пръв отвърна очи Бен. Майкъл забеляза на лицето на приятеля си онова непроницаемо изражение, което придобиваше, когато го връхлитаха странните му пристъпи на меланхолия.
— Че това моят нос ли е? — попита Сирадж. — Аз нямам такъв нос! Прилича на рибарска кукичка!
— Точно това имаш — отвърна Бен с усмивка, която успя да заблуди всички освен Майкъл. — Не се оплаквай; ако не беше този профил, от теб щеше да се вижда само една права линия.
— Дай да видя — намеси се Изабел, като взе изображението и го разгледа внимателно под светлината на един примигващ фенер. — Значи така ни виждаш?
Майкъл кимна.
— На рисунката гледаш в различна посока от останалите — отбеляза Иън.
— Майкъл винаги гледа онова, което другите не виждат — рече Рошан.
— И какво толкова си видял в нас, което да е недостъпно за другите, Майкъл? — попита Бен.
Той отиде до Изабел и се зае да изучава груповия портрет. Дебелите моливни щрихи изобразяваха приятелите пред езеро, в което се оглеждаха лицата им. Голяма пълна луна бе увиснала в небето, а под нея имаше гора, която се губеше в далечината. Бен разгледа размазаните отражения върху водната повърхност и ги сравни с лицата на фигурите, застанали на ръба на езерцето. Израженията им не съответстваха на отраженията си. Гласът на Изабел го изтръгна от мислите му.
— Може ли да я задържа, Майкъл? — попита тя.
— Защо пък ти? — възрази Сет.
Бен сложи ръка на рамото на жилавото бенгалско момче и го изгледа кратко и многозначително.
— Нека я задържи — тихо рече той.
Сет кимна и Бен го потупа с обич по гърба. В същия миг забеляза с крайчеца на окото си една елегантно облечена възрастна дама, придружавана от момиче на приблизително тяхната възраст. Двете тъкмо бяха влезли в двора на „Св. Патрик“ и явно отиваха към главната сграда.
— Да не се е случило нещо? — прошепна Иън до него.
Бен бавно поклати глава.
— Имаме гости — отвърна, без да откъсва очи от жената и момичето. — Или нещо такова…
Когато Банким почука на вратата му, Томас Картър вече знаеше, че има посетители, защото бе видял жената и спътничката ѝ през прозореца, докато наблюдаваше празненството в двора. Запали настолната лампа и покани асистента си да влезе.
Банким беше млад мъж с изразени бенгалски черти и жив, остър поглед. Бе израснал в сиропиталището и се бе върнал в него — вече като учител по физика и математика, — след като бе преподавал няколко години в различни училища в провинцията. Щастливата развръзка на неговата история бе едно от изключенията, които крепяха духа на Картър година след година. За директора нямаше по-голяма награда от тази — да види Банким като възрастен, който образова други младежи в същите класни стаи, в които сам бе седял преди време.
— Простете за безпокойството, Томас — рече Банким. — Но долу има една дама, която иска непременно да говори с вас. Казах ѝ, че не сте тук и че днес имаме празник, но тя не ще да чуе. Настоява много енергично, да не кажа по-силна дума.
13
Джовани Антонио Канал, познат под името Каналето (1697-1768) — венециански художник, известен предимно със своите пейзажи от родния си град.