Озадачен, Картър погледна първо асистента си, а после и часовника.
— Вече е почти полунощ. Коя е тази жена?
Банким сви рамене.
— Нямам представа, но съм сигурен, че няма да си тръгне, докато не я приемете.
— Не каза ли какво иска?
— Помоли ме само да ви предам това — отвърна Банким и му подаде малка лъскава верижка. — Каза, че ще разберете какво значи.
Картър взе верижката и я разгледа на светлината на настолната си лампа. Беше златен медальон — кръг, изобразяващ луна. Трябваха му няколко секунди, за да се сети откъде познава този образ, но после споменът избухна в паметта му. Директорът затвори очи и усети как стомахът му бавно се сви на топка. Притежаваше един твърде подобен медальон, скрит в кутията, която пазеше под ключ в стъкления шкаф на кабинета си. Медальон, който не бе виждал от шестнайсет години.
— Проблем ли има, Томас? — попита Банким, видимо разтревожен от промяната, която бе забелязал в изражението му.
Директорът на приюта се усмихна едва-едва и поклати глава, прибирайки верижката в джоба на ризата си.
— Съвсем не — отвърна лаконично. — Кажи ѝ да се качи. Ще я приема.
Банким го гледаше изненадано и за миг Картър си помисли, че някогашният му ученик ще му зададе въпрос, който не би искал да чуе. Но в крайна сметка асистентът само кимна и излезе от кабинета, като затвори безшумно вратата. Две минути по-късно Ариами Бозе влезе в личния храм на Томас Картър и свали воала, който покриваше лицето ѝ.
Бен наблюдаваше внимателно момичето, което чакаше търпеливо под аркадата на главния вход на „Св. Патрик“. Появилият се отново Банким бе дал на възрастната дама знак да го последва, а тя на свой ред с недвусмислено авторитетни жестове бе наредила на младата си спътница да я чака до вратата като каменна статуя. Жената очевидно бе дошла да се срещне с Картър и тъй като светският живот на директора беше доста скромен, Бен реши, че едно среднощно посещение от мистериозна красавица — независимо от възрастта ѝ — трябва да се причисли към графата неочаквани събития. Той се усмихна и се съсредоточи отново върху девойката. Висока и стройна, тя носеше семпли, но необичайни дрехи, които изглеждаха ушити от човек с неповторим личен стил и очевидно не бяха купени от някой базар в Черния град. Лицето ѝ, което Бен не можеше да види ясно от мястото си, имаше меки черти, а бледата кожа сякаш излъчваше сияние.
— Има ли някой вкъщи? — прошепна Иън в ухото му.
Без да мигне, Бен само посочи с глава към момичето.
— Почти полунощ е — добави Иън. — Имаме сбирка в Двореца след няколко минути. Последно заседание, не забравяй!
Приятелят му кимна с отсъстващо изражение.
— Минутка само — каза той и тръгна решително към момичето.
— Бен — извика Иън след него. — Не сега, Бен…
Бен не му обърна внимание. Любопитството да разкрие загадката бе по-силно от протоколните тънкости на обществото „Чоубар“. Залепил на лицето си ангелската усмивка на образцов ученик, той се насочи право към девойката. Тя го видя да се приближава и сведе поглед.
— Здравей! Аз съм асистентът на господин Картър, директора на „Св. Патрик“ — подхвана въодушевено момчето. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Всъщност не. Твоят… колега вече заведе баба ми при директора.
— Баба ти? Разбирам. Надявам се, че работата не е сериозна. Искам да кажа, че вече е полунощ и се чудех дали не се е случило нещо.
Момичето се усмихна едва-едва и поклати глава. Бен ѝ върна усмивката. Гостенката не беше лесна плячка.
— Казвам се Бен — учтиво рече той.
— Шиър — представи се тя, поглеждайки към вратата, сякаш очакваше баба ѝ да се появи всеки момент.
Бен потри ръце.
— Е, добре, Шиър. Докато моят колега Банким отвежда баба ти в кабинета на господин Картър, аз навярно мога да ти предложа нашето гостоприемство. Шефът много държи да се отнасяме вежливо към посетителите.
— Не си ли малко младичък за асистент на директора? — попита Шиър, като избягваше погледа му.
— Младичък ли? Поласкан съм, но за жалост ще трябва да призная, че съвсем скоро ще навърша двайсет и три.
— Изобщо не ти личи — отвърна Шиър.
— Семейна черта — поясни Бен. — Кожата ни е устойчива на стареене. Представи си само, всички взимат майка ми за моя сестра, когато вървим заедно по улицата.
— Сериозно? — възкликна Шиър, сподавяйки нервния си смях. Не бе повярвала на нито една негова дума.
— И тъй, защо да не приемеш поканата ни? — настоя момчето. — Днес сме организирали прощална забава за някои от хлапетата, на които им предстои да ни напуснат. Тъжно е, но ги чака нов живот! В същото време е вълнуващо.