Шиър втренчи искрящите си очи в него и устните ѝ бавно се извиха в скептична усмивка.
— Баба ме помоли да я чакам тук.
Бен посочи вратата.
— Тук ли? — попита. — Точно на това място?
Тя кимна, озадачена от въпроса.
— Виждаш ли — поде момчето, като ръкомахаше оживено, — съжалявам, че ще трябва да ти го кажа, но… Е, надявах се, че няма да се наложи. Тия работи вредят на доброто име на заведението, но не ми оставяш друг избор. Имаме проблем с падащи елементи от фасадата.
Девойката го изгледа слисана.
— Падащи елементи?
Бен кимна угрижено.
— Именно. Печален факт. Ей тук, на същото място, на което си застанала, преди няма и месец старата ни готвачка госпожа Потс, Господ здраве да ѝ дава, бе ударена от парче тухла, паднало от втория етаж.
Шиър прихна да се смее.
— Не виждам нищо забавно в тази злощастна случка, ако ми позволиш да отбележа — каза Бен с леден тон.
— Не вярвам на нито една твоя дума. Изобщо не си асистент на директора, не си на двайсет и три години и никаква готвачка не е пострадала от дъжд от тухли — рече Шиър предизвикателно. — Откакто си отвори устата, само лъжеш на поразия.
Бен претегли внимателно ситуацията. Първата част от стратегията му бе на път да се провали, както впрочем можеше да се предвиди; трябваше да смени курса с благоразумна, но ловка маневра.
— Е, може малко да съм се поувлякъл, но не всичко, което казах, е лъжа.
— О, нима?
— Не те излъгах за името си. Наистина се казвам Бен. И това, че ти предлагам нашето гостоприемство, също е вярно.
Шиър се усмихна широко.
— С радост бих го приела, Бен, но трябва да чакам тук. Съвсем сериозно.
Момчето потри ръце и на лицето му се изписа кротко примирение.
— Добре. Ще чакам с теб — заяви тържествено. — Ако някоя тухла рече да падне, нека да се стовари върху мен.
Шиър сви безучастно рамене, загледана отново във вратата. Цяла минута измина в пълна тишина, без някой от тях да помръдне или да каже нещо.
— Ама че гореща нощ — обади се накрая Бен.
Девойката се обърна и го изгледа донякъде враждебно.
— Цяла нощ ли ще висиш тук? — попита тя.
— Хайде да се споразумеем така: ела да изпиеш една вълшебна леденостудена лимонада с мен и моите приятели и после ще те оставя на мира — предложи той.
— Не мога, Бен. Честна дума.
— Ще се отдалечим само на двайсетина метра. Можем да вържем звънче на вратата.
— Толкова ли е важно за теб? — попита Шиър.
Бен кимна.
— Това е последната ми седмица тук. Прекарал съм целия си живот на това място и след пет дни пак ще бъда сам. Съвсем сам. Не зная дали някога ще мога да прекарам друга нощ като тази, сред приятели. Ти не знаеш какво е това.
Шиър го изгледа продължително.
— Напротив, знам — рече накрая. — Хайде, заведи ме при тая твоя лимонада.
Когато Банким — не без известно колебание — ги остави насаме в кабинета, Картър си наля малка чаша бренди и предложи друга на посетителката. Ариами му отказа и го изчака да седне в креслото си с гръб към големия прозорец, под който младежите все още празнуваха, без да подозират за ледената тишина, възцарила се в тази стая. Директорът едва накваси устни с алкохола и погледна въпросително старата дама. Времето не бе накърнило властните ѝ черти и очите ѝ все още горяха с онзи вътрешен огън, с който Картър бе запомнил жената, която преди цяла вечност бе съпруга на най-добрия му приятел. Двамата дълго се гледаха, без да продумат.
— Слушам ви — рече най-сетне Картър.
— Преди шестнайсет години се видях принудена да ви поверя живота на едно момченце, господин Картър — поде Ариами тихо, но твърдо. — Това бе едно от най-трудните решения, които някога съм взимала, и добре зная, че през изминалите години не сте излъгали доверието ми. През цялото това време не пожелах да се намеся в живота на момчето, защото си давах сметка, че никъде другаде няма да е по-добре, отколкото тук, под вашата закрила. Никога не ми се удаде възможност да ви благодаря за стореното.
— Просто изпълних дълга си — отвърна директорът. — Но едва ли това е поводът, по който сте дошли в този късен час.
— Ще ми се да беше така, но познахте — за друго съм дошла — рече Ариами. — Животът на момчето е в опасност.
— Бен.
— Това е името, което сте му дали. На вас, господин Картър, дължи всичко, което е станал, всичко, което е научил. Но има нещо, от което вече не можем да го предпазим нито вие, нито аз: миналото.
Стрелките на часовника на Томас Картър се събраха отвесно, сочейки полунощ. Той пресуши чашата с бренди и погледна през прозореца към двора. Отвън Бен разговаряше с някакво момиче, което директорът не познаваше.