— Както казах одеве, слушам ви — повтори той.
Ариами се поизправи в креслото, скръсти ръце в скута си и заговори…
— Цели шестнайсет години съм бродила из тази страна в търсене на убежища. Преди две седмици, докато се възстановявах от болест в дома на едни роднини в Делхи, където бях отседнала за месец, пристигна писмо, адресирано до мен. Никой не знаеше и не би могъл да знае, че аз и внучката ми се намираме там. Когато отворих писмото, вътре имаше само празен лист хартия без нито една буквичка, написана на него. Отначало помислих, че е станала грешка или някой е решил да се пошегува. После разгледах плика — имаше щемпел от пощенската служба на Калкута. Мастилото беше размазано и не се виждаше добре, но все пак успях да разчета датата: 25 май 1916 г.
Прибрах писмото, което явно бе пътувало шестнайсет години из Индия, за да стигне вратата на дома, до който само аз имах достъп, и не го погледнах отново до тази вечер. Уморените ми очи не ми бяха изиграли лоша шега — действително това бе датата, която бях видяла на неясния печат, но нещо друго се бе променило. Празният лист хартия сега съдържаше един ред, написан с червено мастило — толкова прясно, че се размаза върху порестата хартия, щом го докоснах с пръсти. „Вече не са деца, стара жено. Върнах се да си взема своето. Махни се от пътя ми.“ Тези думи прочетох в писмото, преди да го хвърля в огъня.
Тогава разбрах кой го е пратил; разбрах също, че е дошло време да изровя старите спомени, които бях погребала през последните години. Не зная дали някога съм ви разказвала за дъщеря си Килиан, господин Картър. Сега съм само една старица, която очаква края на дните си, но съм била и майка, майка на най-прекрасното създание, което този град някога е виждал.
Спомням си онова време като най-щастливото в живота ми. Килиан се омъжи за един от най-даровитите хора в страната ни и отиде да живее с него в къщата, която сам бе построил в северната част на града — къща, невиждана дотогава. Съпругът на дъщеря ми, Лахаважд Чандра Чатърджи, беше инженер и писател. Той бе един от първите, проектирали телеграфската мрежа в страната, един от първите, проектирали системата за електрификация, която ще определи бъдещето на нашите градове, един от първите, построили железопътна мрежа в Калкута… Изобщо един от първите във всичко, което си поставеше за цел да направи.
Но тяхното щастие не трая дълго. Чандра Чатърджи загина в страшния пожар, който унищожи старата гара Джитърс Гейт на отсрещния бряг на Хугли. Сигурно сте виждали тази сграда някой път. Сега е напълно изоставена, но на времето беше една от най-великолепните постройки в Калкута — многоетажна метална структура с революционни нововъведения, набраздена от тунели, със система за вентилация и за хидравлическа връзка. Инженери от цял свят идваха да се дивят на това чудо, сътворено от инженера Чандра Чатърджи.
В нощта на тържественото откриване в Джитърс Гейт по незнайни причини избухна пожар. Един влак, който возеше повече от триста изоставени деца за Бомбай, се запали и остана погребан в тъмните тунели, чезнещи в земята. Никой не излезе жив от него и той все още е заседнал в сенките на подземния лабиринт от галерии в западния край на Калкута.
Нощта, в която инженерът и децата загинаха във влака, бе запомнена от жителите на града като една от най-големите трагедии, сполетели някога Калкута. Мнозина я изтълкуваха като знамение, че над града се спуска мрак за вечни времена. Не липсваха слухове, че пожарът е бил предизвикан от група британски финансисти, на които новата железопътна линия би донесла загуби, показвайки, че морският превоз на стоки, едно от големите търговски начинания от времето на лорд Клайв и колониалната компания, вече е отживелица. Влакът беше бъдещето. Релсите бяха пътят, който можеше да отведе някой ден тази страна и този град до нова епоха, свободна от британското господство. В нощта, когато Джитърс Гейт изгоря, тези блянове се превърнаха в кошмари.
Броени дни след изчезването на Чандра моята дъщеря Килиан, която очакваше първото си дете, получи заплахи от някакъв странен тип, изплувал от сенките на Калкута — убиец, заклел се да погуби съпругата и потомците на човека, когото обвиняваше за всичките си нещастия. Този мъж, този престъпник бе причинил пожара, отнел живота на Чандра. Един млад офицер от британската армия — лейтенант Майкъл Пийк, някогашен ухажор на дъщеря ми, се опита да спре безумеца, но задачата се оказа много по-сложна, отколкото бе очаквал.