— Не отговорихте на въпроса ми — упорстваше тя. — По-скоро ми дадохте още поводи да го задам отново: какво ви накара да подправите досието на Бен, ако не сте повярвали на сведенията, които изложих в писмото си?
— При цялото ми уважение, не виждам защо трябва да отговарям на такъв въпрос.
Ариами се взря право в очите му и Картър се опита да избегне погледа ѝ. Горчива усмивка заигра по устните на старата жена.
— Вие сте го видели — рече тя.
— За нов персонаж ли говорим? — попита директорът.
— Кой кого заблуждава сега, господин Картър?
Разговорът като че ли бе стигнал до мъртва точка. Картър стана и закрачи из кабинета под зоркия поглед на старицата.
— Да допуснем — обърна се той към нея, — че повярвам на историята ви. Това е само едно предположение. Какво очаквате да направя оттук насетне?
— Да отпратите Бен по-далече — каза тя натъртено. — Поговорете с него. Предупредете го. Помогнете му. Не ви моля да направите нещо по-различно от това, което сте правили за момчето през последните години.
— Трябва да обмисля внимателно този въпрос — рече Картър.
— Не се бавете много. Онзи мъж е чакал шестнайсет години — може би спокойно би изчакал още един ден. А може би не.
Директорът отново се отпусна тежко в креслото си с помирителен жест.
— Един мъж на име Джавахал ме посети в деня, в който намерихме Бен — обясни той. — Разпитваше ме за момчето, но аз му казах, че не знаем нищо. Скоро след това мъжът изчезна и повече не го видяхме.
— Този тип използва различни имена и самоличности, но целта му е само една, господин Картър — рече Ариами със стоманен блясък в очите. — Не съм прекосила цяла Индия, за да гледам със скръстени ръце как внуците ми загиват заради нерешителността на двама стари глупаци, ако ми простите за израза.
— Стар глупак или не, имам нужда от време, за да помисля на спокойствие. Може би ще трябва да се обърнем към полицията.
Ариами въздъхна.
— Не разполагаме с такова време, пък и няма никакъв смисъл — твърдо заяви тя. — Утре на свечеряване ще напусна Калкута заедно с внучката ми. Утре следобед Бен трябва да се махне оттук и да отиде колкото се може по-далече. Имате няколко часа, за да поговорите с момчето и да подготвите всичко.
— Не е толкова просто — възрази Картър.
— Няма нищо сложно: ако вие не поговорите с него, аз ще го сторя, господин Картър — закани се старата жена, отправяйки се към вратата. — И се молете онзи мъж да не го намери преди съмване.
— Утре ще поговоря с Бен — каза директорът. — Това е всичко, което мога да направя.
Ариами му отправи последен поглед от прага на кабинета.
— Утре, господин Картър, вече е днес.
— Тайно общество ли? — попита Шиър с пламнал от любопитство поглед. — Мислех, че тайните общества съществуват само в евтините романи.
— Нашият Сирадж, който познава темата изтънко, е в състояние с часове да те убеждава в обратното — рече Иън.
Сирадж кимна сериозно, сякаш да потвърди безграничната си начетеност в тази област.
— Случайно да си чувала за франкмасоните? — подхвана той.
— Стига, моля ти се — пресече го Бен, — Шиър ще вземе да си помисли, че сме някаква шайка магьосници.
— Ане сте ли? — разсмя се момичето.
— Не — отвърна Сет тържествено. — Обществото „Чоубар“ изпълнява две напълно достойни цели: да си помагаме един на друг и на останалите и да споделяме знанията си, за да изградим едно по-добро бъдеще.
— Та нали всички големи врагове на човечеството претендират, че правят точно това? — възкликна Шиър.
— Само през последните две-три хиляди години — намеси се Бен. — Хайде да сменим темата. Тази нощ е много специална за нас.
— Днес се разпускаме — обади се Майкъл.
— Я виж, немият проговори — възкликна Рошан изненадан.
Шиър оглеждаше групата с известно учудване, опитвайки се да скрие колко се забавляваше от словесната им престрелка.
— Майкъл иска да каже, че днес ще се състои последното заседание на обществото „Чоубар“ — поясни Бен. — След седем години завесата пада. Край на представлението.
— Колко жалко — рече Шиър, — веднъж и аз да попадна на истинско тайно общество и да се окаже, че то е на път да се разпусне. Няма да имам време да постъпя в редиците ви.
— Никой не е казал, че приемаме нови членове — побърза да уточни Изабел, която досега бе слушала мълчаливо разговора, без да сваля очи от натрапницата. — Всъщност, ако не бяха някои дърдорковци, които нарушиха една от клетвите на „Чоубар“, дори нямаше да знаеш, че то съществува. Само да видят фуста и веднага се продават за паница леща.