Доловила леката враждебност в тона ѝ, Шиър се усмихна помирително на Изабел. Доскоро тя бе единственото момиче в групата и сега не бе лесно да се примири със загубата на изключителния си статус.
— Както е казал Волтер, най-лошите женомразци винаги са жени — небрежно подхвърли Бен.
— И кой, по дяволите, е тоя Волтер? — сопна се Изабел. — Само твоят мозък може да роди подобна глупост.
— Чуйте гласа на невежеството — рече Бен. — Макар че Волтер може и да не е казал точно това…
— Стига сте се препирали — намеси се Рошан. — Изабел има право. Изобщо не биваше да издаваме нищо.
Шиър наблюдаваше с известно безпокойство бързата промяна на настроението в групата.
— Не искам да ставам причина за спор. Най-добре ще е да се върна при баба ми. Смятам да забравя всичко, което съм чула тук — рече тя, подавайки чашата с лимонада на Бен.
— По-полека, принцесо — извика Изабел след нея.
Шиър се обърна и я погледна.
— Сега, когато вече знаеш нещичко, ще трябва да научиш всичко и да го пазиш в тайна — каза Изабел смутено, като се усмихваше с половин уста. — Съжалявам за онова, което казах одеве.
— Добра идея — отсъди Бен. — Давай нататък!
Гостенката учудено повдигна вежди.
— Ще трябва да плати встъпителната такса — напомни Сирадж.
— Нямам никакви пари…
— Ние не сме църква, драга моя, не ти искаме парите — рече Сет. — Друга е цената.
Шиър обходи с поглед загадъчните лица, търсейки отговор. Иън ѝ отвърна с приветлива усмивка.
— Спокойно, не става дума за нещо лошо — поясни момчето. — Обществото „Чоубар“ се събира на тайно място в малките часове. Всички плащаме встъпителната вноска, когато се присъединяваме към клуба.
— Кое е това тайно място?
— Един дворец — отвърна Изабел. — Среднощният дворец.
— Никога не съм го чувала.
— Никой освен нас не е чувал за него — рече Сирадж.
— И каква е цената?
— Една история — отвърна Бен. — Някаква лична, тайна история, която не си разказвала на никого. Ще я споделиш с нас и обществото „Чоубар“ никога не ще разгласи твоята тайна.
— Знаеш ли нещо такова, а? — попита Изабел предизвикателно, прехапвайки долната си устна.
Шиър изгледа отново шестте момчета и момичето, които я наблюдаваха внимателно, и кимна.
— Знам такава история, каквато няма как да сте чули някога — рече най-сетне тя.
— Тогава — потри ръце Бен — да се залавяме за работа!
Докато Ариами Бозе обясняваше на Картър причините, които бяха накарали нея и внучката ѝ да се върнат в Калкута след толкова години изгнаничество, седемте члена на обществото „Чоубар“ водеха Шиър през шубраците, ограждащи Среднощния дворец. В очите на новодошлата тъй нареченият Дворец бе просто голяма изоставена къща, през чийто порутен покрив се провиждаше звездното небе. Сред пъстрите сенки се открояваха останките от водоливници, колони и релефи — следи от сградата, която някога се бе издигала като представително каменно имение, излязло сякаш от страниците на вълшебна приказка.
Прекосиха градината през тесен тунел, прокаран в гъсталака, който водеше право към парадния вход на къщата. Лек ветрец поклащаше листата на храстите и свиреше между каменните арки на Двореца. Бен се обърна и погледна към Шиър, ухилен от ухо до ухо.
— Как ти се струва? — попита той, видимо горд от щабквартирата на групата.
— Ами… различен е от това, което си представях — предпазливо отвърна Шиър, боейки се да не охлади ентусиазма на момчето.
— Страхотен е — поправи я Бен и продължи напред, без да си прави труда да се вслушва в други преценки за обаянието на сградата.
Шиър се усмихна вътрешно и се остави да я водят. Мислеше си колко хубаво би било, ако бе познавала тези юноши и това място през годините, когато им бе служило за убежище и храм. Тайнствените руини излъчваха онази аура на вълшебство и блянове, свойствена за смътните спомени от ранните години на живота. Нямаше значение, че това бе последната нощ; Шиър изгаряше от желание да плати встъпителната такса за почти разтуреното общество „Чоубар“.
— Моята тайна — поде момичето — е всъщност историята на баща ми. Двете са неразривно свързани. Не го познавах лично и нямам други спомени за него освен онова, което съм научила от баба ми и от неговите книги и бележници. И все пак, колкото и да ви се види странно, той е човекът, когото съм чувствала най-близък на тоя свят. Въпреки че е умрял, преди да се родя, сигурна съм, че ще ме чака до деня, в който ще се съберем и най-сетне ще се уверя, че е точно такъв, какъвто съм си го представяла: най-добрият човек, който някога се е раждал.