Не се различавам много от вас. Не съм израснала в сиропиталище, но така и не узнах какво е да имаш дом. Като изключа баба ми, рядко се случваше да общувам с някого повече от месец. Живеехме по влаковете, в чужди къщи, на улицата — без посока, без домашно огнище, към което да можем да се върнем. През всички тези години единственият ми приятел бе баща ми. Както ви казах, въпреки че си бе отишъл от тоя свят, научих всичко, което знам за него, от книгите му и от спомените на баба ми.
Майка ми починала при раждането ми и трябваше да живея с покрусата от това, че нямам спомен за нея. Създала съм си представа за личността ѝ само чрез бащините ми писания. От всички тях, включително трактатите по инженерство и дебелите томове, които никога не успях да разбера, най-любима ми беше една малка книжка с разкази, наречена „Сълзите на Шива“. Баща ми я написал, когато още нямал трийсет и пет години. Тъкмо планирал прокарването на първата железопътна линия в Калкута и разработвал революционен проект за гара от стомана, която мечтаел да построи в града. Едно малко издателство в Бомбай отпечатало само шестстотин бройки от книгата, но баща ми не получил дори рупия за труда си. Имам една бройка — малко черно томче, на чийто гръб със златни букви пише: „Сълзите на Шива“ от Л. Чандра Чатърджи.
Книгата е от три части. В първата е развил идеите си за нова нация, изградена върху духа на прогреса, основан на технологията, железницата и електричеството. Нарекъл я е „Моята страна“. Втората част описва един приказен дом, който е смятал да построи за себе си и семейството си в бъдеще, щом спечели жадуваното богатство.
Всяко кътче, всяка стая, всеки цвят и предмет са описани с такива подробности, каквито няма да намериш дори в архитектурен план. Тази част се казва „Моята къща“. И третата, озаглавена „Моят ум“, е просто сбирка от къси разкази и басни, които баща ми е съчинявал още от юношеството си. На мен любима ми е историята, дала заглавието на книгата. Съвсем кратка е и ще ви я разкажа…
В стародавни времена Калкута била поразена от страшен мор, който погубвал децата. Жителите на града все повече застарявали и постепенно изгубили всяка надежда за бъдещето. За да поправи бедата, Шива поел на дълъг път в търсене на цяр. Докато странствал по света, срещнал множество опасности и трудности. Дълги години те го държали далеч от дома и когато най-сетне се прибрал в Калкута, открил, че всичко се е променило. В негово отсъствие от другия край на света пристигнал магьосник със странен цяр, който успял да продаде на жителите на твърде висока цена: душата на всяко здраво дете, родено от този ден нататък.
Ето какво видели очите на Шива: там, където преди имало само кирпичени колиби сред джунглата, сега се издигал голям град — толкова голям, че не можел да се обхване с поглед и границите му се губели в хоризонта. Град от дворци. Запленен от зрелището, решил да приеме човешка форма и да обходи улиците, предрешен като просяк, за да опознае новите жители, децата, родени благодарение на чудодейния цяр — сега техните души принадлежали на магьосника. Ала голямо разочарование очаквало Шива.
Седем дни и седем нощи обикалял просякът из улиците на Калкута, тропал по вратите на дворците, но те се затръшвали под носа му. Никой не желаел да го изслуша. Хората се глумели с него и го презирали. Докато бродел отчаян из огромния град, открил нищетата, мизерията и мрака, стаени в човешките сърца. Такава безмерна тъга го обзела, че последната нощ решил да напусне завинаги своя град.
Докато се отдалечавал, заплакал и — без да забележи — оставил след себе си диря от сълзи, която чезнела в джунглата. Призори сълзите на Шива се превърнали в лед. Когато хората осъзнали какво са сторили, поискали да скътат ледените сълзи в едно светилище, за да поправят грешката си. Ала те се топели в ръцете им една подир друга и жителите на града никога повече не видели лед.
От този ден насетне страшна жега се стоварила като бич върху града и боговете завинаги му обърнали гръб, оставяйки го на духовете на мрака. Малкото мъдри и праведни люде, останали в него, се молели ледените сълзи на Шива отново да паднат от небето и да премахнат проклятието, превърнало Калкута в обречен град…
— От всички истории на баща ми винаги съм обичала най-много тази. Тя е навярно най-простичката, но съдържа същината на всичко, което той е означавал и все още означава за мен. И аз като хората от прокълнатия град, които трябва да плащат за грешките от миналото, чакам деня, в който сълзите на Шива ще ме облеят и ще ме освободят от самотата ми. А дотогава ще мечтая за онази къща, която баща ми е построил най-напред в съзнанието си, а след години — някъде в северната част на града. Зная, че съществува, въпреки че баба ми винаги е отричала. Без тя да се досеща за това, мисля, че баща ми е описал в книгата си мястото, където е възнамерявал да построи дома някой ден — тук, в Черния град. През всички тези години съм живяла с надеждата да обиколя този дом и да разпозная всичко, което вече знам наизуст — библиотеката, стаите, креслото в работния кабинет…