Това е моята история. Никога не съм я споделяла, защото нямаше с кого. До днес.
Когато Шиър завърши разказа си, мракът, изпълнил Двореца, скри сълзите на някои от членовете на обществото „Чоубар“. Никой не изглеждаше склонен да наруши мълчанието, възцарило се след края на историята. Шиър се засмя нервно и погледна към Бен.
— Е, заслужавам ли да вляза в обществото? — плахо попита тя.
— Според мен заслужаваш да станеш почетен член — отвърна той.
— Ама тази къща съществува ли наистина? — поинтересува се Сирадж, запленен от идеята.
— Сигурна съм, че да — отвърна момичето. — И съм твърдо решена да я намеря. Ключът за местонахождението ѝ е някъде в книгата на баща ми.
— Кога? — попита Сет. — Кога ще започнем да я търсим?
— Още утре — рече Шиър. — С ваша помощ, ако желаете…
— Трябва ти някой, който има глава на раменете си — обади се Изабел. — Разчитай на мен.
— Аз съм опитен ключар — каза Рошан.
— Аз мога да намеря карти в общинския архив още от учредяването на правителството през 1859 г. — отбеляза Сет.
— А пък аз мога да проверя дали има някаква загадка около тази къща — рече Сирадж. — Може да е обитавана от духове.
— А аз мога да я нарисувам точно каквато е в действителност — намеси се и Майкъл. — Да направя чертежи. По книгата, искам да кажа.
Шиър се разсмя и погледна към Бен и Иън.
— Добре де — каза Бен, — някой трябва да ръководи цялата операция. Нагърбвам се с тази задача. А Иън може да слага йод на всеки, който се набоде на някоя треска.
— Предполагам, че няма да приемеш отказ — рече Шиър.
— Зачеркнали сме думата „не“ от речника на библиотеката на „Св. Патрик“ преди шест месеца — заяви Бен. — Сега си член на обществото „Чоубар“ и твоите проблеми са и наши проблеми. Корпоративно нареждане.
— Мислех, че разпускаме обществото — напомни му Сирадж.
— Обявявам отсрочка поради непредвидени обстоятелства от особена важност — отвърна Бен, отправяйки изпепеляващ поглед към приятеля си.
Сирадж се сниши в сенките.
— Чудесно — одобри Шиър, — но вече е време да се връщаме.
Погледът, с който Ариами посрещна Шиър и пълния състав на обществото „Чоубар“, можеше да покрие с лед повърхността на река Хугли посред жежко пладне. Старата дама чакаше до главния вход на сградата в компанията на Банким, чието изражение подсказа на Бен, че трябва тутакси да скалъпи някакво извинение, за да спаси новата си приятелка от мъмренето, което несъмнено я очакваше. Бен излезе по-напред от останалите с най-обезоръжаващата си усмивка.
— Аз съм виновен, госпожо. Искахме само да покажем на вашата внучка задния двор на сградата — рече той.
Без да го удостои с поглед, Ариами се обърна направо към Шиър.
— Казах ти да ме чакаш тук и да не мърдаш никъде — рече старицата с пламнало от гняв лице.
— Ама ние бяхме само на двайсетина метра оттук, госпожо — обади се Иън.
Ариами го изгледа кръвнишки.
— Теб не съм те питала, момче — тросна се тя без сянка от вежливост.
— Прощавайте, че ви разтревожихме, съвсем не сме искали… — поде Бен.
— Остави, Бен — прекъсна го Шиър. — Мога и сама да се оправя.
Враждебното изражение на възрастната жена мигом се смекчи. Това не остана незабелязано от младежите. Ариами посочи Бен и лицето ѝ пребледня под слабата светлина на фенерите в градината.
— Ти ли си Бен? — тихо попита тя.
Момчето кимна, скривайки изненадата си, и посрещна непроницаемия взор на старицата. Нямаше гняв в очите ѝ, само тъга и тревога. Тя хвана внучка си под ръка и сведе поглед.
— Трябва да си вървим — рече. — Сбогувай се с приятелите си.
Членовете на обществото „Чоубар“ кимнаха за сбогом, а Шиър им се усмихна плахо и тръгна. Ариами Бозе все така здраво стискаше ръката ѝ и двете скоро се стопиха сред тъмните улици на Калкута. Иън се приближи до Бен и се взря в приятеля си, който гледаше умислен след едва различимите силуети на старицата и момичето, отдалечаващи се в нощния мрак.