— За миг ми се стори, че тази жена се страхува — рече Иън.
Бен кимна, все така загледан в далечината.
— Че кой не би се страхувал в нощ като тази?
— Мисля, че ще е най-добре всички вече да си лягате — обади се Банким, застанал на прага.
— Това съвет ли е, или заповед? — попита Изабел.
— Знаеш, че моите съвети са заповеди за вас — заяви асистентът на директора, сочейки към сградата. — Хайде, влизайте!
— Тиранин — измърмори Сирадж под сурдинка. — Наслаждавай се на последните си дни!
— Тия, дето остават на свръхсрочна служба, са най-лоши — добави Рошан.
Банким кимна доволно след групичката на седмината, без да обръща внимание на сподавения им ропот. Бен влезе последен и размени съучастнически поглед с него.
— Колкото и да мрънкат, след пет дни ще им липсва твоят полицейски надзор.
— И на теб ще ти липсва, Бен — разсмя се Банким.
— На мен вече ми липсва — измърмори Бен под носа си, докато се качваше по стълбите, които водеха към спалните на първия етаж. Даваше си сметка, че след по-малко от седмица вече няма да брои тези двайсет и четири стъпала, които познаваше толкова добре.
Бен се събуди по някое време в синкавия сумрак на спалнята и като че ли усети леден полъх върху лицето си. Сноп бледа светлина проникваше през тесния заострен прозорец и хвърляше хиляди танцуващи сенки по стените и тавана на стаята. Момчето протегна ръка към скромното нощно шкафче до леглото си и обърна циферблата на часовника си, за да улови лунната светлина. Стрелките сочеха три часа.
Въздъхна, чувствайки, че последните следи от съня се изпаряват като роса под утринното слънце. Може би бе прихванал за една нощ безсънието, което тормозеше Иън. Затвори очи отново и извика в съзнанието си образи от празненството, приключило преди броени часове, като се надяваше, че те ще го приспят с успокояващото си въздействие. Точно в този миг долови странен звук, който сякаш свиреше сред листака в двора.
Отметна чаршафите и отиде бавно до прозореца. Оттам дочу лекия звън на угасените фенери по клоните на дърветата и далечно ехо от — както му се стори — стотици детски гласчета, които се смееха и бъбреха в унисон. Опря чело в стъклото и видя през парата от собствения си дъх една стройна, загърната в черно наметало фигура в средата на двора. Застанал неподвижно, силуетът гледаше право към него. Сепнат, Бен се дръпна назад и пред очите му стъклото бавно се покри с мрежа от пукнатини. Тя тръгна от центъра на прозрачната плоскост и плъзна по нея като бръшлян, като паяжина, изтъкана от невидими пипала. Космите по тила на момчето настръхнаха и дъхът му се учести.
Огледа се наоколо. Всичките му приятели спяха като заклани. Далечните детски гласове се чуха отново и Бен забеляза, че лепкава мъгла се процежда през пукнатините на стъклото като синкав дим през копринен воал. Приближи се отново до прозореца и се опита да огледа двора. Фигурата все още беше там, но този път бе протегнала ръка и сочеше към него. Дългите заострени пръсти изведнъж се обвиха в пламъци. Бен остана така няколко секунди като омагьосан, неспособен да откъсне очи от това видение. Когато странният силует му обърна гръб и се отдалечи в мрака, момчето се опомни и тичешком излезе от спалнята.
Коридорът бе пуст и едва осветен от една газена лампа от старата инсталация на „Св. Патрик“, преживяла ремонта на приюта няколко години по-рано.
Бен се спусна светкавично по стълбите, прекоси трапезариите и излезе в двора през страничната кухненска врата — тъкмо навреме, за да види как фигурата изчезна в тъмната уличка покрай задната част на сградата. Тя бе забулена в гъста мъгла, която сякаш се издигаше от решетките на канализацията.
Бен забърза натам и мъглата го погълна. Той пробяга стотина метра през тунела от студена пара, докато накрая стигна до широкото открито пространство на север от „Св. Патрик“ — пустееща земя, на която се издигаха склад за старо желязо и цитадела от коптори, принадлежали някога на най-бедните обитатели на Северна Калкута. Заобикаляйки калните локви, осеяли пътя сред лабиринта от опожарени и изоставени кирпичени колиби, момчето навлезе в онази местност, където Томас Картър изрично ги бе предупреждавал да не ходят. Детските гласове долитаха някъде от недрата на това блато от нищета и мръсотия.
Бен се насочи към един тесен проход между две порутени бараки, после рязко се закова на място — бе открил каквото търсеше. Пред погледа му се простираше безкрайна пуста равнина, осеяна с останки от вехти колиби. Синкава мъгла се стелеше из нея като дъха на невидим дракон в мрака. Детската глъчка като че ли извираше от същото място, ала този път момчето не чуваше смях или песнички, а ужасените писъци на стотици обзети от паника деца. Студен вятър го запрати в стената на една от къщурките и от трептящата мъгла долетя яростният грохот на огромен стоманен локомотив, който накара земята да затрепери под краката му.