Бен зажумя, после пак отвори очи, мислейки, че е станал жертва на халюцинация. От мрака изникна влак с нажежена до червено метална броня, обвита в пламъци. Момчето видя изкривените от агония лица на десетки деца, заклещени във вътрешността на влака. Дъжд от пламтящи отломки валеше във всички посоки, образувайки каскада от искри. Самият локомотив, величествена скулптура от стомана, сякаш се топеше бавно като восъчна фигура, хвърлена в огнище. В кабината, застинал неподвижно сред пламъците, стоеше и го гледаше тайнственият силует, който бе видял в двора. Този път бе разтворил обятия, сякаш го приветстваше.
Бен почувства как огънят облъхва лицето му с жаркия си дъх и закри уши с ръце, за да заглуши влудяващите писъци на децата. Горящият влак прекоси пустата равнина и момчето с ужас осъзна, че се носи право към сградата на „Св. Патрик“ със силата и яростта на снаряд. Затича се след машината, като избягваше пороя от искри и пръски разтопено желязо, но не бе в състояние да догони влака, който летеше с нарастваща скорост към сиропиталището, багрейки небето в алено. Бен спря запъхтян и завика с цяло гърло, за да предупреди онези, които спяха кротко в сградата, без да подозират за бедствието, надвиснало над тях. Отчаян, видя как влакът все повече скъсява разстоянието, което го делеше от „Св. Патрик“. Всеки миг локомотивът щеше да направи приюта на пух и прах и да вдигне обитателите му във въздуха. Момчето падна на колене и извика за последен път, наблюдавайки безсилно как влакът нахлу в задния двор и се устреми неумолимо към голямата стена, образуваща гърба на сградата.
Бен се приготви за най-лошото, но онова, на което стана свидетел след част от секундата, надминаваше и най-смелия полет на въображението му.
Побеснелият локомотив, обгърнат от вихър от пламъци, се блъсна в стената и изведнъж се превърна във видение от призрачни светлини. Целият влак потъна в червения тухлен зид като змия от пара и се разтвори във въздуха, отнасяйки със себе си страшните писъци на децата и оглушителния грохот на локомотива.
Две секунди по-късно отново се възцари мрак и непокътнатият силует на сиропиталището се очерта на фона на далечните светлини на Белия град и Майдан на юг. Последните валма мъгла се стопиха в пукнатините на зида и скоро не остана никаква следа от зрелището, което Бен току-що бе видял. Той отиде бавно до стената и сложи длан върху невредимата повърхност. Удари го ток, който пробяга по ръката му и го запрати на земята. Върху стената остана черен, димящ отпечатък от дланта му.
Когато се изправи, сърцето му бясно препускаше и ръцете му трепереха. Пое дълбоко дъх и изтри насълзените си от огъня очи. Щом се успокои поне донякъде, бавно заобиколи сградата и отиде до вратата, която водеше към кухнята. Използвайки един трик, който бе научил от Рошан, повдигна вътрешното резе, отвори предпазливо, прекоси в мрака кухнята и коридора на долния етаж до стълбата. Приютът все още тънеше в дълбока тишина и Бен разбра, че никой освен него не е чул тътена на влака.
Върна се в спалнята. Другарите му спяха непробудно и стъклото на прозореца отново бе здраво. Мина през стаята и се просна задъхан на леглото си. Посегна пак към часовника на нощното шкафче и погледна циферблата. Беше готов да се закълне, че е бил извън сградата в продължение на поне двайсет минути, но стрелките показваха същия час както при събуждането му. Допря часовника до ухото си и чу ритмичното тиктакане на механизма. Върна го на мястото му и се опита да подреди мислите си. Вече изпитваше съмнения в онова, което бе видял или мислеше, че е видял. Може би изобщо не беше мърдал от стаята и бе сънувал цялата случка. Равномерното дишане на останалите и непокътнатото стъкло потвърждаваха това предположение. А дали не бе станал жертва на собственото си въображение? Объркан, Бен затвори очи и се опита да задреме с надеждата, че ако се прави на заспал, може би ще успее да заблуди тялото си.
На разсъмване, когато слънцето едва се бе показало над Сивия град — мюсюлманската част в Източна Калкута, — той скочи от леглото и изтича в задния двор, за да огледа стената на сградата на дневна светлина. Нямаше никакви следи от влака. Бен вече бе готов да заключи, че всичко е било сън — необикновено ярък наистина, но все пак сън, — когато с крайчеца на окото си зърна малко тъмно петно на стената. Приближи се и позна отпечатъка от дланта си, ясно очертан върху тухлите. Въздъхна и се завтече обратно в спалнята да събуди Иън, който за пръв път от седмици се бе предал в обятията на Морфей. Поне тази нощ упоритото безсъние го бе оставило на мира.