Денем Среднощният дворец губеше донякъде загадъчния си чар и ярката светлина показваше немилостиво истинското му състояние на стара порутена къща, видяла и по-добри времена. Гледката на любимата обстановка без тайнственото обаяние на калкутските нощи можеше дълбоко да разтърси членовете на обществото „Чоубар“, но разказът на Бен потуши ефекта от сблъсъка с реалността. Всички изслушаха приятеля си в почтително мълчание, а по лицата им се четяха различни чувства — от удивление до недоверчивост.
— Значи просто изчезна в стената, сякаш беше от въздух? — попита Сет.
Бен кимна.
— Това е най-странната история, която си съчинил тоя месец — отбеляза Изабел.
— Нищо не съм съчинил, с очите си го видях.
— Никой не се съмнява, Бен — рече Иън с помирителен тон. — Но всички спяхме и не сме чули нищо. Дори и аз.
— Това вече си е цяло чудо — обади се Рошан. — Може Банким да е сложил нещо в лимонадата.
— Но защо се отнасяте така несериозно? — попита Бен. — Нали видяхте отпечатъка на стената?
Групата мълчеше. Бен погледна втренчено дребничкия си астматичен приятел, най-заклетия почитател на историите за призраци.
— Сирадж?
Момчето вдигна очи и изгледа останалите, като претегляше ситуацията.
— Не за пръв път някой вижда подобно нещо в Калкута… Да вземем например случая с Хейстингс Хаус.
— Не виждам какво общо има едното с другото — възрази Изабел.
Легендата за Хейстингс Хаус, някогашната резиденция на губернатора на провинцията южно от Калкута, бе една от любимите на Сирадж. Тя бе навярно и най-емблематичната от всички истории за призраци в летописите на града — история мрачна и зловеща, с която малко други можеха да се мерят. Според местното предание в нощите, когато имало пълнолуние, духът на Уорън Хейстингс14, първият губернатор на Бенгалия, пристигал с призрачен екипаж до верандата на старото си имение в Алипор15 и се впускал в трескаво търсене на някакви документи, изчезнали по време на бурното му управление на града.
— Хората в Калкута са го виждали от десетилетия насам — запротестира Сирадж. — Това си е факт, както е факт, че мусоните докарват наводнения.
Членовете на обществото „Чоубар“ подеха разгорещена дискусия относно видението на Бен, в която не се включи единствено той. Няколко минути по-късно, когато разумният диалог вече беше изчерпан, участниците в спора обърнаха глави към облечената в бяло фигура, която ги наблюдаваше мълчаливо от прага на залата без покрив, където се намираха. Един по един, всички притихнаха.
— Не исках да ви прекъсвам… — плахо рече Шиър.
— Прекъсването е добре дошло — увери я Бен. — Просто спорехме. Ей така, за разнообразие.
— Чух края — призна тя. — Видял ли си нещо снощи, Бен?
— Вече и аз не зная — отвърна момчето. — Ами ти? Успя ли да се измъкнеш от зоркото око на баба си? Снощи май те вкарахме в беля.
Шиър се усмихна и поклати глава.
— Баба ми е добра жена, но понякога страховете ѝ надделяват и си мисли, че на всяка крачка ме дебне опасност. Не знае, че съм дошла, затова не мога да остана дълго.
— Закъде си се разбързала? Днес смятахме да отидем до кейовете, можеш да дойдеш с нас — каза Бен за изненада на останалите, които за пръв път чуваха за такъв план.
— Не мога, Бен. Дойдох да се сбогувам.
— Какво? — възкликнаха няколко гласа едновременно.
— Утре заминаваме за Бомбай — рече Шиър. — Баба казва, че трябва да се махнем оттук, защото този град не е сигурно място. Забрани ми да се виждам отново с вас, но не исках да си тръгна, без да сме се сбогували. От десет години насам вие сте единствените приятели, които съм имала, па макар и само за една нощ.
Бен я гледаше смаян.
— Ще ходите в Бомбай? — избухна той. — От какъв зор? Да не би баба ти да си е наумила да става кинозвезда? Това е абсурдно!
— Боя се, че не е — тъжно възрази Шиър. — Остават ми само няколко часа в Калкута. Надявам се, че нямате нищо против да прекарам част от тях с вас.
— Ще се радваме да останеш, Шиър — каза Иън от името на всички.
— Почакай малко! — не мирясваше Бен. — Как така ще се сбогуваме? Няколко часа в Калкута? Невъзможно, госпожице! И сто години да живееш в този град, пак няма да разбереш и половината от това, което става тук. Не можеш да си тръгнеш току-тъй. Още по-малко сега, когато си пълноправен член на обществото „Чоубар“.
14
Уорън Хейстингс (1732-1818) — първият генерал-губернатор на Индия (1773-1785). Заедно с Робърт Клайв влязъл в историята като основател на колонията Британска Индия.