— Ще трябва да говориш с баба ми — рече момичето примирено.
— Точно това смятам да направя.
— Гениална идея — отбеляза Рошан. — Снощи ѝ направи прекрасно впечатление.
— Маловерци такива! — оплака се Бен. — Забравихте ли нашите клетви? Трябва да помогнем на Шиър да намери къщата на баща си. Никой няма да напусне този град, докато не намерим къщата и не разбулим загадките ѝ. Точка по въпроса.
— Аз съм за — каза Сирадж. — Но как смяташ да успееш? Нима ще заплашиш баба ѝ?
— Понякога словото е по-силно от меча — заяви Бен. — Впрочем кой беше казал това?
— Волтер? — подхвърли Изабел.
Бен не обърна внимание на иронията.
— И кое ще е това силно слово? — попита Иън.
— С положителност не моето — отвърна Бен. — Да прибегнем до словото на господин Картър. Нека той да разговаря с баба ти.
Шиър сведе поглед и бавно поклати глава.
— Това няма да помогне, Бен — унило рече тя. — Не познаваш Ариами Бозе. Твърдоглава е като муле. Просто ѝ е в кръвта.
Той се усмихна лукаво и очите му проблеснаха.
— Аз съм още по-твърдоглав. Почакай да ме видиш в действие и ще си промениш мнението.
— Бен, пак ще ни забъркаш в някоя каша — рече Сет.
Бен повдигна надменно вежда и изгледа всички един по един, смазвайки в зародиш всеки опит за бунт.
— Ако някой има нещо за казване, да го каже сега или да замълчи навеки — тържествено се закани той.
Никой не се обади.
— Добре. Планът е одобрен единодушно. Да вървим!
Картър пъхна собствения си ключ в ключалката на кабинета си и го превъртя два пъти. Механизмът изскърца, директорът влезе и затвори вратата зад гърба си. Нямаше желание да се среща и да разговаря с когото и да било поне един час. Разкопча жилетката си и се отправи към креслото си. Именно тогава забеляза неподвижния силует, седнал на отсрещния стол, и осъзна, че не е сам. Ключът се изплъзна от пръстите му, но не стигна до пода; една ловка ръка в черна ръкавица го хвана, докато падаше. Зад облегалката на креслото надникна лице с остри черти, озъбено в кучешка усмивка.
— Кой сте вие и как влязохте тук? — попита Картър, неспособен да овладее разтреперания си глас.
Натрапникът се изправи и директорът усети как кръвта се отдръпва от бузите му, когато позна мъжа, който го бе посетил преди шестнайсет години. Лицето му не бе остаряло дори с един-единствен ден, а в очите му пламтеше същата ярост, която Картър добре помнеше. Джавахал. Уловил ключа, посетителят отиде до вратата и я заключи отново. Картър преглътна на сухо. През ума му светкавично преминаха предупрежденията, които бе получил от Ариами Бозе предната нощ. Джавахал стисна ключа между пръстите си и металът се огъна тъй лесно, сякаш бе фиба за коса.
— Май не се радвате да ме видите, господин Картър — рече той. — Не помните ли, че си уговорихме среща преди шестнайсет години? Дойдох да направя моето дарение.
— Напуснете веднага това място или ще повикам полицията — заплаши го директорът.
— Засега не се тревожете за полицията. Аз ще я повикам на тръгване. Седнете и ме удостоете с удоволствието да поговоря с вас.
Картър седна в креслото си, като се стараеше да не издава чувствата си и да изглежда спокоен и авторитетен. Джавахал му се усмихна приветливо.
— Предполагам, че сте наясно защо съм дошъл.
— Не знам какво търсите, но няма да го намерите тук — отвърна Картър.
— Може би ще го намеря, а може би не — каза натрапникът небрежно. — Търся едно дете, което вече е станало мъж. Знаете за кое дете говоря. Ще ми бъде неприятно, ако се наложи да ви нараня.
— Заплашвате ли ме?
Джавахал се изсмя.
— Да — студено отвърна той. — И когато заплашвам някого, хич не се шегувам.
Директорът за пръв път сериозно се замисли дали да не вика за помощ.
— Ако смятате да викате още отсега — рече Джавахал, — нека поне да ви дам повод.
С тези думи протегна дясната си ръка пред лицето си и започна спокойно да сваля ръкавицата си.
Шиър и останалите членове на обществото „Чоубар“ едва бяха влезли в двора на „Св. Патрик“, когато прозорците на кабинета на Томас Картър на първия етаж се взривиха със страшен трясък и дъжд от парчета стъкло, дърво и тухли се посипа в градината. За миг младежите замръзнаха като парализирани, после се втурнаха към сградата, без да обръщат внимание на дима и пламъците, изригнали от зейналата във фасадата дупка.
В момента на експлозията Банким се намираше в другия край на коридора, където преглеждаше куп документи, които се канеше да връчи на Картър, за да ги подпише. Взривната вълна го събори на пода; когато вдигна очи, видя през облака дим, изпълнил коридора, че вратата на директорския кабинет е изтръгната от пантите и запратена в стената. Банким тутакси скочи на крака и се затича към източника на експлозията. Когато от прага на кабинета го деляха едва шест метра, оттам изникна черен силует, обвит в пламъци. Разперил тъмния си плащ като огромен прилеп, той се понесе по коридора с невероятна скорост и изчезна със звук, който напомни на Банким разяреното съскане на атакуваща кобра. След него остана диря от пепел.