Когато обгорените устни на Томас Картър се затвориха отново, момчето се почувства така, сякаш целият свят се срина около него. Откровенията на директора на „Св. Патрик“ изглеждаха съвсем неправдоподобни. Шокът от взрива явно бе увредил способността му за разсъждение и в бълнуването си той си въобразяваше, че има някакъв заговор и Бог знае още какви невероятни опасности. За момента Бен не бе склонен да търси друго обяснение, особено предвид на собствените си съновидения предната нощ. Затворен в клаустрофобичната линейка, пропита със студената миризма на етер, Бен се запита дали обитателите на „Св. Патрик“ не са започнали да си губят ума, в това число и самият той.
— Чу ли ме, Бен? — настоя Картър изтерзано. — Разбра ли какво ти казах?
— Да, господине — измънка момчето. — Не бива да се тревожите сега.
Картър най-сетне отвори очи и Бен с ужас видя пораженията, които им бе нанесъл огънят.
— Бен — опита се да извика директорът с отслабен от болката глас. — Направи каквото ти казах. Веднага! Отиди при тази жена. Закълни ми се, че ще го сториш!
Бен чу стъпки зад гърба си. Червенокосият доктор го хвана за ръката и енергично го задърпа навън. Ръката на Картър се изплъзна от дланта на момчето и увисна във въздуха.
— Стига толкова! — сгълча го лекарят. — Този човек вече е страдал достатъчно.
— Закълни ми се! — изстена Картър, протегнал немощно ръка.
Момчето с отчаяние видя как лекарите му инжектираха нова доза успокоително.
— Заклевам се, господине — каза Бен, не знаейки дали директорът все още можеше да го чуе. — Заклевам се.
Банким го чакаше пред линейката. Застанали малко по-назад, членовете на обществото „Чоубар“ и всички, които се бяха намирали в „Св. Патрик“ по време на нещастието, го гледаха тревожно и унило. Бен се приближи до Банким и го погледна право в очите, зачервени и кървясали от дима и сълзите.
— Банким, трябва да науча нещо. Идвал ли е някой на име Джавахал при господин Картър?
Асистентът го изгледа с недоумение.
— Днес не е идвал никой — рече той. — Господин Картър цяла сутрин бе на събрание в Градския съвет и се прибра към дванайсет. После каза, че отива да поработи в кабинета си и не желае никой да го безпокои, дори и за обяд.
— Сигурен ли си, че е бил сам в кабинета си, когато стана експлозията? — попита Бен, молейки се да получи утвърдителен отговор.
— Да, така мисля — отвърна Банким с уверен тон, въпреки че в погледа му се четеше известно съмнение. — Защо ме питаш? Какво ти каза той?
— Напълно ли си сигурен, Банким? — настоя момчето. — Помисли добре. Важно е.
Асистентът сведе очи и разтри челото си, сякаш се опитваше да намери думи, подходящи да опишат онова, което едва си спомняше.
— Секунда след взрива като че ли видях нещо или някой да излиза от кабинета. Всичко беше много объркано.
— Нещо или някой? — попита Бен. — Какво по-точно?
Банким вдигна поглед и сви рамене.
— Не знам. Нито едно от познатите ми неща не може да се движи толкова бързо.
— Животно ли беше?
— Наистина не знам, Бен. Най-вероятно е било плод на въображението ми.
За Бен не бе тайна презрението, което Банким изпитваше към суеверията и тъй наречените свръхестествени явления. Момчето знаеше, че той никога не би си признал, че е видял нещо, надхвърлящо неговата способност за разбиране или анализ. Очите му просто отказваха да видят онова, което умът му не можеше да обясни.
— Щом като е така — настоя Бен за последен път, — какво друго ти показа твоето въображение?
Банким вдигна очи към почернялата дупка на мястото, където само преди часове се бе намирал кабинетът на Томас Картър.
— Стори ми се, че онова нещо се смееше — призна той шепнешком. — Но не смятам да повтарям това пред никого другиго.
Бен кимна и остави асистента при линейката, за да се присъедини към приятелите си, които загрижено чакаха да узнаят какво е разговарял с Картър. С особена тревога го наблюдаваше Шиър, сякаш дълбоко в душата си само тя долавяше, че неговите известия ще насочат хода на събитията към тъмна и смъртоносна пътека, от която няма връщане назад.
— Трябва да поговорим — каза Бен с овладян тон. — Но не тук.
Спомням си онзи майски предобед като първото предзнаменование за бурята, надвиснала неумолимо над нас, растяща зад гърбовете ни и набираща сили в сянката на нашата съвършена невинност — онова блажено неведение, което ни караше да вярваме, че съдбата ще прояви особена благосклонност към нас. Лишени от минало, ние смятахме, че няма защо да се боим от бъдещето.