Тогава съвсем не знаехме, че чакалите на нещастието не преследваха клетия Томас Картър. Острите им зъби жадуваха за друга, по-млада кръв, обагрена от клеймото на проклятие, която не можеше да се скрие нито сред шумните и многолюдни улични пазари, нито в изоставените дворци на Калкута.
Последвахме Бен до Среднощния дворец в търсене на тайно място, където да го изслушаме. Него ден никой от нас не се опасяваше, че зад странното произшествие и несигурните думи, отронени от обгорените устни на директора ни, назрява по-голяма заплаха от раздялата и пустотата, към които сякаш ни водеха ненаписаните страници от нашето бъдеще. Тепърва ни предстоеше да научим, че Дяволът е измислил младостта, за да можем да извършим грешките си, а Бог е създал зрелостта и старостта, за да можем да си платим за тях…
Спомням си също така, че докато Бен ни пресъздаваше разговора си с Томас Картър, всички без изключение почувствахме, че той скрива от нас нещо, което раненият директор му е доверил. Спомням си и угрижените изражения, които добиха лицата на приятелите ми (несъмнено и моето), когато осъзнахме, че за пръв път от толкова години нашият другар Бен бе избрал — независимо по какви причини — да ни спести част от истината.
Малко след това той пожела да разговаря на четири очи с Шиър и аз си помислих, че най-добрият ми приятел току-що е нанесъл окончателен удар на изживяващото последните си дни общество „Чоубар“. Ала по-нататъшните събития щяха за пореден път да ми покажат, че погрешно съм преценил Бен и лоялността, с която клетвите на нашия клуб обвързваха душата му.
В този миг обаче, наблюдавайки лицето му, докато говореше с Шиър, осъзнах, че колелото на съдбата се обръща. Една коварна ръка поставяше залози, които ни въвличаха в игра, надхвърляща нашите възможности.
Градът на дворците
В маранята на онзи горещ и влажен майски ден релефите и водоливниците по фасадата на тайното скривалище на обществото „Чоубар“ приличаха на восъчни фигури, изсечени с нож от незнайни ръце. Слънцето се бе скрило зад тежка пелена от пепелявосиви облаци, а от река Хугли се издигаше душна мъгла, която изпълваше улиците на Черния град като смъртоносни изпарения от отровно блато.
Бен и Шиър разговаряха зад две срутени колони в централния салон на старото имение, докато останалите чакаха на десетина метра от тях, като навремени им хвърляха крадешком подозрителни погледи.
— Не зная дали постъпих правилно, като скрих това от моите приятели — призна момчето. — Зная, че ще ми се разсърдят, пък и е против принципите на обществото „Чоубар“, но ако има дори далечна вероятност да ме преследва някакъв убиец — нещо, в което се съмнявам, — нямам намерение да ги замесвам в тази работа. Не искам да забърквам и теб, Шиър. Не мога да си представя какво общо има баба ти с всичко това и докато не открия каква е връзката, най-добре ще е тайната да си остане между нас.
Шиър кимна. Смущаваше я мисълта, че тайната, която двамата споделяха, по някакъв начин заставаше между Бен и другарите му, но същевременно си даваше сметка, че нещата можеха да се окажат по-сериозни от очакваното и се радваше, че тази връзка я сближава с него.
— И аз трябва да ти призная нещо, Бен — поде тя. — Тази сутрин, когато дойдох да се сбогувам с вас, не ми изглеждаше важно, но сега нещата са се променили. Снощи, докато се връщахме в къщата, където сме отседнали, баба ме накара да се закълна, че никога вече няма да разговарям с теб. Каза, че трябва да те забравя и че ако се опитвам да се сближа с теб, това може да завърши трагично.
Бен въздъхна, поразен от бързината, с която се увеличаваше пороят от неясни заплахи, свързани с неговата особа. Всички — освен него — като че ли знаеха някаква страшна тайна, която го превръщаше в белязана карта, носител на нещастия. Първоначалното му недоверие бе преминало в безпокойство, а накрая и в открито раздразнение от цялата секретност.
— Какво обяснение ти даде баба ти за тези думи? — попита той. — Снощи ме видя за пръв път и не мисля, че поведението ми ѝ е дало основание да разправя такива нелепици.
— Според мен това няма нищо общо с поведението ти — отвърна Шиър. — Тя беше уплашена от нещо. Нямаше гняв в думите ѝ, само страх.