— Е, ще трябва да изнамерим нещо друго освен страха, ако искаме да разберем какво става. Още сега ще отидем да се срещнем с нея.
Момчето се отправи към мястото, където чакаха останалите членове на обществото „Чоубар“. Лицата им издаваха, че са разисквали темата и са стигнали до някакво решение. Бен се досещаше кой ще бъде изразителят на неизбежния протест. Всички погледи се обърнаха към Иън, който подбели очи и въздъхна.
— Иън има нещо да ти каже — заяви Изабел. — От името на всички ни.
Бен се обърна с усмивка към приятелите си.
— Слушам.
— И тъй — подхвана Иън, — същината на онова, което искаме да ти кажем…
— Не го усуквай, Иън — намеси се Сет.
Момчето се извърна с цялата сдържана ярост, която флегматичната му природа позволяваше.
— Щом сте избрали мен за говорител, ще говоря както си искам. Ясно ли е?
Никой не дръзна да възрази и Иън се върна към задачата си.
— Мисълта ми беше следната: в общи линии смятаме, че нещо в цялата работа не се връзва. Ти ни каза, че господин Картър ти е разправил за някакъв престъпник, който се навъртал около сиропиталището и го нападнал. Престъпник, когото никой не е виждал, а от твоите обяснения изобщо не можем да проумеем мотивите му. Също така не разбираме защо господин Картър пожела да говори изрично с теб или защо ти разговаря с Банким, а не сподели с нас за какво. Сигурно си имаш причини да пазиш това в тайна и да го споделиш само с Шиър, или поне си мислиш, че имаш. Но, честно казано, ако зачиташ нашето общество и целите му, трябва да ни се довериш и да не криеш нищо от нас.
Бен се замисли над думите на Иън и обходи с поглед лицата на приятелите си, които кимаха в знак на съгласие.
— Ако съм скрил нещо, то е само защото мисля, че в противен случай бих могъл да изложа живота ви на опасност — обясни Бен.
— Основният принцип на това общество е да си помагаме при всякакви обстоятелства, а не просто да се развличаме с истории за призраци и да си плюем на петите при първия сигнал за тревога — възрази Сет сърдито.
— Това е сериозен клуб, а не някакъв дамски оркестър — добави Сирадж.
Изабел го плесна по тила.
— Ти да мълчиш! — скастри го тя.
— Добре — отстъпи Бен. — Един за всички и всички за един. Това ли искате? Тримата мускетари?
Един по един, всички кимнаха бавно, без да свалят очи от него.
— Тъй да бъде. Ще ви кажа всичко, което знам, а то не е много — рече Бен.
През следващите десет минути обществото „Чоубар“ чу пълната версия на неговия разказ, включително разговора с Банким и опасенията на бабата на Шиър. След това дойде ред на въпросите.
— Някой някога да е чувал за тоя Джавахал? — попита Сет. — Сирадж?
Енциклопедистът категорично отрече да е чувал нещо.
— Възможно ли е господин Картър да е имал някаква работа с такъв тип? Дали пък няма да се намери нещо в архивите му? — рече Изабел.
— Можем да проверим — отвърна Иън. — Засега най-важното е да поговорим с баба ти, Шиър, и да разплетем тази бъркотия.
— Съгласен съм — каза Рошан. — Да отидем да се видим с нея и после ще начертаем план за действие.
— Някакви възражения срещу предложението на Рошан? — попита Иън.
Единодушно „не“ отекна сред порутените стени на Среднощния дворец.
— Добре, да вървим.
— Момент — обади се Майкъл.
Приятелите се обърнаха да изслушат вечно мълчаливия виртуоз на молива, който пресъздаваше в образи историята на обществото „Чоубар“.
— Не ти ли хрумна, че всичко това може да има връзка със случката, която ни разказа тази сутрин, Бен? — попита Майкъл.
Бен преглътна на сухо. От половин час си задаваше същия въпрос, но не можеше да открие някакво свързващо звено между двете събития.
— Аз лично не виждам връзка, Майкъл — рече Сет.
Останалите се замислиха над въпроса, но никой не изглеждаше склонен да оспори мнението на Сет.
— И аз не мисля, че има връзка — съгласи се най-сетне Бен. — Вероятно просто съм сънувал.
Майкъл го погледна право в очите — нещо, което почти никога не правеше — и му подаде една малка рисунка. Бен я разгледа и видя силуета на влак, който пресичаше пуста равнина, осеяна тук-там с колиби и бараки. Теглеше го величествен локомотив, завършващ с клин и увенчан с високи комини, които бълваха пара и дим в едно покрито с черни звезди небе. Влакът бе обвит в пламъци и през прозорчетата на вагоните надничаха стотици призрачни лица; протегнали ръце, пътниците пищяха сред огнената стихия. Майкъл бе пресътворил на хартия описанието на Бен с абсолютна достоверност. Бен усети, че го побиват тръпки.
— Не те разбирам, Майкъл — промълви той. — Накъде биеш с това?