Шиър се приближи до тях и лицето ѝ пребледня, когато разгледа рисунката и осъзна връзката, която Майкъл бе открил между видението на Бен и произшествието в „Св. Патрик“.
— Огънят — тихо рече тя. — Това е огънят.
Жилището на Ариами Бозе бе стояло затворено години наред, но призракът на хиляди спомени, затворени между стените му, все още изпълваше този дом, обитаван само от книги и картини.
По пътя натам всички единодушно решиха, че най-разумно ще е Шиър първа да влезе в къщата, за да разправи на баба си какво се е случило и да ѝ предаде желанието на приятелите да разговарят с нея. След като това предложение бе прието, членовете на обществото „Чоубар“ прецениха, че трябва да ограничат броя на представителите си на срещата с възрастната жена. Гледката на седем непознати юноши едва ли щеше да я подтикне към откровения. Освен Шиър и Бен, само Иън бе избран да присъства на разговора. Той отново прие да действа като посланик от името на клуба, макар да подозираше, че честотата, с която му отреждаха тази роля, бе свързана не толкова с доверието на приятелите му в неговата находчивост и сдържаност, колкото с безобидната му външност, която лесно печелеше одобрението на възрастните и на разни официални служители. И тъй, след като минаха по улиците на Черния град и почакаха няколко минути в обраслия като джунгла двор на Ариами Бозе, Иън и Бен влязоха в къщата по сигнал на Шиър, докато останалите чакаха завръщането им.
Момичето ги отведе в стая, оскъдно осветена от дузина свещи, пъхнати в стъклени съдинки с вода. Капки разтопен восък образуваха причудливи цветчета около свещите и приглушаваха яркостта на пламъците. Тримата приятели седнаха пред старицата, която ги наблюдаваше мълчаливо от креслото си, и плъзнаха погледи по покритите с драперии стени на сумрачната стая и рафтовете, погребани под дългогодишен слой прах.
Ариами изчака да обърнат очи към нея и се приведе към тях с поверително изражение.
— Моята внучка ми разказа какво се е случило — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Години наред съм живяла със страха, че ще се случи нещо подобно, макар и съвсем да не подозирах, че ще е точно по този начин. Преди всичко трябва да знаете, че това, което сте видели днес, е само началото. След като ме изслушате, ще трябва да решите дали ще го оставите да следва своя ход, или ще го предотвратите. Аз съм вече стара и не ми достигат смелост и енергия, за да се боря със сили, които са много по-могъщи от мен и които с всеки изминал ден все по-трудно проумявам.
Шиър взе сбръчканата ръка на баба си и леко я погали. Иън забеляза, че Бен си гризе ноктите, и дискретно го побутна с лакът.
— Едно време вярвах, че нищо не е по-силно от любовта. И любовта наистина притежава сила, но тя бледнее в сравнение с огъня на омразата — започна Ариами. — Зная, че тези откровения не са най-уместният подарък за шестнайсетия ви рожден ден; обикновено на младите им е позволено да живеят много по-дълго време в блажено неведение за истинската природа на света, но се боя, че вие няма да имате тази съмнителна привилегия. Зная също така, че ще се усъмните в думите и мненията ми просто защото идват от устата на една старица. През годините се научих да разпознавам този поглед в очите на собствената ми внучка. Факт е, че нищо не е по-трудно за вярване от истината, а лъжите имат примамлива сила. Колкото по-голяма е лъжата, толкова е по-изкусителна. Това е един от законите на живота и вие ще трябва да намерите подходящия баланс по собствена преценка. След всичко това нека да добавя, че старицата пред вас не е трупала само години, тя е натрупала и истории; а най-тъжна и страшна от тях е тази, която ще ви разкаже сега. История, в която и вие сте участвали, без да го знаете — до днес…
— Някога и аз бях млада и правех всичко, което се очаква от младите — да се задомят, да създадат деца, да натрупат дългове, да се разочароват и да се откажат от мечтите и идеалите, които са се клели да следват вечно. С една дума — да остареят. Все пак съдбата беше щедра към мен, или поне така ми се струваше в началото: свързах живота си с мъж, за когото най-доброто и най-лошото, което мога да кажа, е, че беше добър човек. Защо да лъжа — не беше голям хубавец. Спомням си, че когато идваше у дома, сестрите ми тайничко се подсмиваха. Беше доста непохватен, плах и изглеждаше така, сякаш през последните десет години от живота си не бе напускал библиотеката — накъсо, не беше това, за което би мечтало момиче на твоята възраст, Шиър.
Моят ухажор работеше като учител в едно държавно училище в Южна Калкута. Заплатата му беше мизерна и облеклото му напълно ѝ съответстваше. Всяка събота идваше да ме изведе, облечен с един и същ костюм — единствения, който имаше, — запазен за училищни събрания и за нашите срещи. Чак след шест години можа да си купи друг, но костюмите бездруго не му стояха добре — нямаше подходяща фигура.