Двете ми сестри се омъжиха за зализани красавци, които се отнасяха презрително към дядо ти и зад гърба му ми хвърляха знойни погледи, които явно трябваше да тълкувам като покана да се порадвам на истински мъж, па макар и за кратко.
След години двамата лентяи изпаднаха дотам, че да разчитат на издръжката и благоволението на моя съпруг, но това е друга история. Въпреки че бе прозрял същността на тези пиявици, защото умееше да чете в душата на всеки, с когото общуваше, той не им отказа подкрепата си и се преструваше, че е забравил как го бяха подигравали и пренебрегвали на младини. Аз не бих им помагала, но моят мъж, както вече казах, беше добър човек. Може би прекалено добър.
За жалост здравето му беше крехко и той бързо ме напусна — само година след раждането на единствената ни дъщеря Килиан. Трябваше да я отгледам сама и да се опитам да я науча на всичко, което баща ѝ би искал тя да знае. Килиан бе светлината, която озаряваше живота ми след смъртта на дядо ти. От него бе наследила благия нрав и дарбата да чете в сърцата на хората. Но, за разлика от неговата непохватност и плахост, тя излъчваше сияние и изящество. Красотата ѝ се проявяваше в жестовете, в гласа, в движенията. Когато беше дете, думите ѝ запленяваха гостите ни и хората по улиците като вълшебен чар. Спомням си как омайваше търговците на базара, когато бе едва десетгодишна — гледах я и си мислех, че това дете е като лебед, изплувал от водите на спомена за грозното и тромаво пате, което беше моят мъж. Неговият дух живееше в нея, в най-незначителните ѝ жестове и в начина, по който понякога наблюдаваше безмълвно минувачите от верандата на този дом, а после ме поглеждаше, сериозна до немай-къде, и ме питаше защо има толкова много нещастни хора на тоя свят.
Скоро всички от Черния град започнаха да я назовават с прякора, който ѝ бе дал един бомбайски фотограф: Сияйната принцеса. И не след дълго заприиждаха кандидат-принцове, пръкнали се от къде ли не. Това бяха прекрасни времена; тогава тя споделяше с мен нелепите признания на нагиздените си ухажори, ужасните стихотворения, които ѝ пишеха, и всевъзможни смешни случки, които — ако ситуацията се бе проточила твърде дълго — щяха да ни накарат да повярваме, че всички младежи в този град са отчайващи празноглавци. Ала ето че на сцената се появи някой, който щеше да промени всичко: твоят баща, Шиър, най-интелигентният и най-странният мъж, когото някога съм срещала.
В онези години, както и днес, почти всички бракове се уреждаха между семействата като обикновена търговска спогодба, в която желанията на бъдещите съпрузи не играеха никаква роля. Повечето традиции са всъщност недъзите на едно общество. Но аз през целия си живот се бях заричала, че дойде ли денят, в който Килиан ще се задоми, тя ще вземе мъжа, когото си е избрала по своя воля.
Когато баща ти се появи на прага на дома ми, изглеждаше пълна противоположност на дузините наперени досадници, които неспирно се навъртаха край майка ти. Говореше малко, но речеше ли да отвори уста, думите му бяха остри като нож и пресичаха всяко желание за отговор. Беше учтив и стига да пожелаеше, проявяваше странен чар, който покоряваше бавно, но сигурно. При все това той винаги се държеше хладно и сдържано с почти всички освен майка ти. В нейната компания ставаше друг човек, уязвим и едва ли не вдетинен. Никога не разбрах кое от двете бе истинското му лице и предполагам, че Килиан е отнесла тази тайна в гроба си.
В редките случаи, когато благоволяваше да разговаря с мен, баща ти не беше словоохотлив. Когато най-сетне се реши да поиска съгласието ми да се ожени за дъщеря ми, аз го попитах как смята да я издържа и какво е положението му. Годините, които бях прекарала с дядо ти на ръба на мизерията, ме бяха научили да предпазвам Килиан от такъв опит. Бях си изградила убеждението, че празният стомах повече от всичко друго развенчава мита за облагородяващото въздействие на глада.
Баща ти ме погледна, запазвайки истинските си мисли за себе си, както правеше винаги, и отвърна, че по професия е инженер и писател. Каза, че се стреми към назначение в една британска строителна компания и че е получил аванс за ръкопис, който изпратил на някакъв издател от Делхи. Всичко това — очистено от изящните фрази, с които баща ти украсяваше речта си, когато му изнасяше — ми намирисваше на нищета и лишения. Не се поколебах да му го кажа. Той се усмихна, взе внимателно ръката ми между своите и тихо изрече тези думи, които никога не ще забравя: „Майко, ще ви го кажа за пръв и последен път: моето бъдеще и това на дъщеря ви оттук насетне са в нашите ръце. От мен зависи да я издържам и да си проправя път в живота. Никой, жив или мъртъв, не ще може да се намеси в делата ни. Затова спете спокойно и имайте доверие в любовта, която изпитвам към дъщеря ви. Но ако тревогите за нея все още не ви дават сън и покой, внимавайте да не опетните дори с едничка дума, жест или действие връзката, която — с ваше съгласие или без него — ще ни свърже завинаги. Тогава и вечността няма да ви стигне, за да се разкаете за постъпката си.“