От мрака на Майдан — смътно подобие на Хайд Парк в сърцето на тропическата джунгла — изникнаха трима души. Остриетата на ножовете им проблясваха в тъмното като разтопено сребро.
Пийк побърза да грабне отново децата и пое дълбоко дъх, съзнавайки, че побегне ли в този миг, мъжете тутакси ще се нахвърлят върху него като изгладняла глутница.
Без да помръдне, притаен до стената, той наблюдаваше тримата си преследвачи, които се бяха спрели, за да търсят следите му. Главорезите размениха няколко думи, които не можа да чуе ясно от скривалището си, и единият даде знак на другите двама да се разпръснат. Лейтенантът изтръпна, когато видя, че мъжът, дал това нареждане, се насочи право към стълбището. За миг му мина през ум, че миризмата на страха му ще отведе убиеца до убежището му.
Отчаяно огледа стената под стълбата, търсейки някакъв отвор, през който би могъл да избяга. Коленичи до нишата, където преди малко бе оставил децата, и се опита да откърти дъските, разхлабени и проядени от влагата. Изгнилото дърво поддаде лесно и Пийк усети противно зловоние, което го облъхна от мазето на порутената сграда. Обърна глава и видя убиеца, който си играеше с ножа, застанал само на двайсетина метра от подножието на стълбата.
Лейтенантът загърна децата със собственото си наметало, за да ги предпази, и пропълзя в склада през отворената дупка. Пронизваща болка малко над коляното внезапно парализира десния му крак. Той опипа мястото с треперещи ръце и пръстите му се натъкнаха на ръждив гвоздей, забил се дълбоко в плътта му. Сподавил вика си, Пийк хвана крайчеца на студения метал и дръпна с все сила. Усети как кожата му се разкъса и топла кръв бликна между пръстите му. От силната болка чак му се догади и за миг му притъмня пред очите. Задъхвайки се, взе отново децата и се надигна с мъка. Пред него се разкри призрачна галерия със стотици многоетажни стелажи с празни рафтове, образуващи своеобразна мрежа, чийто край се губеше в мрака. Без да се двоуми, Пийк побягна към другия край на склада, докато обречената на гибел сграда скърцаше под напора на бурята.
Прекосил стотици метри в недрата на порутената постройка, Пийк отново се озова на открито. Видя, че се намира само на хвърлей от Тирета Базар, един от многобройните търговски центрове в северната част на града. Благослови добрата си сполука и пое към жилището на Ариами Бозе през сложния лабиринт от тесни, лъкатушни улички, които съставяха самото сърце на този пъстър район на Калкута.
Отне му десет минути да стигне до дома на последната представителка на рода Бозе. Ариами живееше сама в голяма стара къща в бенгалски стил, която се издигаше сред гъста дива растителност, превзела двора и с години недокосвана от човешка ръка. Това придаваше на мястото запуснат и необитаем вид, но никой жител на Северна Калкута — район, известен още като Черния град — не би дръзнал да прекрачи пределите на този двор и да навлезе във владенията на Ариами Бозе. Онези, които я познаваха, я ценяха и уважаваха толкова, колкото се бояха от нея. Нямаше човек в Северна Калкута, който поне веднъж в живота си да не е чувал за нея и за потеклото ѝ. За хората от района тя бе като дух — невидимо и мощно присъствие.
Пийк мина тичешком през черната решетеста порта, прекоси обраслата с храсти пътека и се устреми към напуканото мраморно стълбище, което водеше към парадния вход. Обхванал двете бебета с една ръка, заблъска по вратата с юмрук, като се надяваше, че грохотът на бурята няма да заглуши тропането му.
Наложи се да барабани по вратата поне няколко минути, без да откъсва поглед от пустите улици зад гърба си — боеше се, че преследвачите му могат да се появят всеки миг. Когато вратата най-сетне се отвори, Пийк се обърна и бе заслепен от светлината на маслена лампа, а един глас, който не бе чувал от пет години, тихо изрече името му. Лейтенантът заслони очите си с ръка и позна непроницаемото лице на Ариами Бозе.
Жената разбра всичко по изражението му и се взря в децата. Мъка помрачи лицето ѝ. Пийк сведе поглед.
— Тя умря, Ариами — промълви. — Вече беше мъртва, когато я намерих…
Ариами затвори очи и пое дълбоко дъх. Пийк разбра, че потвърждението на най-лошите ѝ опасения бе прогорило душата ѝ като киселина.
— Влез — каза най-сетне тя, като му направи път и затвори вратата зад него.
Лейтенантът побърза да остави децата на една маса и да свали мокрите им дрешки. Без да каже дума, старата дама взе сухи кърпи и уви бебетата, докато Пийк разпалваше огъня, за да се сгреят.
— Преследват ме, Ариами — рече той. — Не мога да остана тук.