— Предлагам да се настаним в съседни стаи — каза Бен.
— Добра идея — съгласи се Иън. — А няма да е зле и да хапнем нещо.
— Това може да почака — отвърна Бен. — По-късно ще излезем да потърсим някаква храна.
— Как може да сте гладни? — попита Шиър.
Двете момчета свиха рамене.
— Елементарна физиология — рече Бен. — Питай Иън. Той е докторът.
— Както ми каза веднъж една учителка в бомбайско училище — каза сестра му, — главната разлика между мъжа и жената е в това, че мъжът винаги поставя стомаха си преди сърцето, а жената прави обратното.
Бен претегли тази теория и не се поколеба да се хвърли в контраатака.
— Цитирам дословно нашия любим женомразец господин Томас Картър, ерген по професия и призвание: „Същинската разлика е, че макар стомахът у мъжете да е много по-голям от мозъка и сърцето, то женските сърца са толкова малки, че постоянно изскачат от устата.“
Иън изслуша с удивление размяната на тези знаменити цитати.
— Евтина философия — отсъди Шиър.
— Евтината философия, драга моя — заяви Бен, — е единствената, която струва нещо.
Иън вдигна ръка в помирителен жест.
— Лека нощ и на двама ви — рече той, преди да се запъти към една от кулите.
Десет минути по-късно и тримата бяха потънали в дълбок сън, от който нищо не би могло да ги събуди. В крайна сметка умората бе надделяла над страха.
Тръгвайки от индийския музей на Чоуринги Роуд, Сет вървя почти километър на юг. После зави по Парк Стрийт на изток в посока към района Беняпукур, където руините на стария затвор Кързън Форт се издигаха непосредствено до шотландското гробище. Занемареното гробище бе построено върху площ, която навремето се бе намирала на официалната граница на града. В онези години, предвид на високата смъртност и бързината, с която се разлагаха труповете, всички гробищни паркове бяха разположени извън пределите на Калкута поради здравни съображения. По ирония на съдбата шотландците, ръководили със здрава ръка цялата търговска дейност в Калкута десетилетия наред, бяха открили, че не могат да си позволят да бъдат положени в земята редом с британските си съседи. По тази причина се видяха принудени да си построят собствено гробище. В Калкута богатите отказваха да отстъпят земята си на по-бедните дори и след смъртта.
Когато наближи останките от затвора, Сет разбра защо Кързън Форт още не бе станал жертва на безмилостната програма за събаряне на сгради в града. Цялото здание и без това се крепеше сякаш на невидима нишка и изглеждаше готово да рухне върху минувачите при най-малкия опит да се промени равновесието му. Пожарът бе погълнал затвора като картонен макет, бе отворил процепи и разрушил греди и подпори с необикновена ярост. Овъглените тавани се виждаха през прозорците като болните венци на старо животно.
Сет се приближи до входа, като се чудеше как щеше да открие някакви сведения сред тази купчина от обгорели греди и тухли. На това място едва ли бяха останали други спомени от миналото освен металните решетки и килиите, превърнали се в последните си часове в смъртоносни пещи без изход.
— На посещение ли идваш, момче? — прошепна пресеклив глас зад гърба му.
Сет се обърна сепнат. Тези думи бяха дошли от устата на някакъв парцалив старец, по чиито ръце и крака личаха големи гнойни язви. Чифт тъмни очи гледаха нервно от едно лице, което едва се виждаше през маската от кир и рехава побеляла брада, очевидно подрязана с нож.
— Това ли е затворът Кързън Форт, господине? — попита Сет.
Очите на просяка се разшириха, когато чу непривичното учтиво обръщение, и сухите му устни се разтеглиха в беззъба усмивка.
— Онова, което е останало от него — рече. — Да не търсиш квартира, синко?
— Търся сведения — отвърна Сет, като се опита на свой ред да се усмихне приятелски и вежливо.
— Този свят е пълен с невежи; никой нищичко не ще да знае. Никой освен теб. Какво те интересува, млади човече?
— Познавате ли това място?
— Тук живея — отговори просякът. — Някога това беше моят затвор; днес е мой дом. Провидението беше щедро към мен.
— Били сте затворен в Кързън Форт? — попита Сет с нескрито удивление.
— Навремето допуснах някои големи грешки… и трябваше да си платя за тях — бе единственият отговор.
— Колко дълго останахте в този затвор, господине?
— До самия край.
— Значи сте били тук в нощта на пожара?
Просякът разтвори дрипите, които покриваха тялото му, и момчето с ужас видя пурпурните белези от изгаряне по гърдите и шията му.