Когато някой ден се наложи да разкажеш тази история на сестра си Шиър, никога, никога не забравяй, че духът отмъстител, пръкнал се от пламъците на Джитърс Гейт и убил лейтенант Пийк, който се опитваше да ви спаси, не е твоят баща. Чандра Чатърджи загина в пожара сред невинните души на дечицата. Онзи, който се завърна от ада, за да унищожи себе си, плода на брака си и делото си, е просто един призрак. Дух, разяждан от озлоблението, ненавистта и ужаса, които хората са посели в сърцето му. Това е истината и нищо и никой не би могъл да я промени.
Ако има Бог — или стотици богове, — дано ми простят за вредата, която може да съм ви нанесла, като ви разказах точно какво се случи…
Какво мога да кажа? С какви думи да опиша тъгата, която прочетох в очите на Бен, моя най-добър приятел, в онази майска вечер? Разравянето на миналото ни бе разкрило един жесток урок: че в книгата на живота е най-добре да не разгръщаш страниците назад; че животът е път, по който не можем да избираме сами съдбата си, в която и посока да поемем. Корабът, който трябваше да ме отнесе надалече, отплаваше на следващия ден; искаше ми се вече да се намирах на борда му. В сърцето ми малодушието се смесваше с мъката, която изпитвах за моя приятел, и с горчивия вкус на истината.
Всички изслушахме мълчаливо разказа на Ариами и никой не посмя да я попита нещо, въпреки че стотици въпроси бушуваха в умовете ни. Знаехме, че в крайна сметка всички линии на съдбата ни се събираха на едно място: неизбежната среща, която ни очакваше в сенките на Джитърс Гейт, щом паднеше нощта.
Когато излязохме навън, последните слънчеви лъчи образуваха алена лента, опъната върху тъмносините облаци на бенгалското небе. Лек дъждец овлажни лицата ни, когато поехме по разклонението, което водеше от задния двор на къщата на Лахаважд Чандра Чатърджи до голямата гара на отсрещния бряг на Хугли, пресичайки западните райони на Черния град.
Спомням си, че малко преди да минем по металния мост, който водеше право в зейналата паст на Джитърс Гейт, Бен със сълзи на очи ни накара да обещаем, че никога и при никакви обстоятелства няма да разгласим чутото нея вечер. Закле се, че ако някога научи, че някой от нас е разкрил на Шиър истината за баща ѝ, за онзи илюзорен образ, който я бе крепил от детството ѝ насам, то тогава той, Бен, щял да убие издайника със собствените си ръце. Всички обещахме да запазим тайната.
Оставаше само едно нещо, което да завърши нашата история: войната…
Името на нощта
Калкута, 29 май 1932 г.
Сянката на бурята изпревари настъпването на нощта и простря над Калкута необятно оловно покривало, което проблясваше като окървавен саван при всеки залп на освободената електрическа ярост. Светкавиците рисуваха по небето огромна паяжина над града. В това време силата на северния вятър помете мъглата над река Хугли, разкривайки оголения скелет на металния мост.
Силуетът на Джитърс Гейт се открои сред разнасящата се мъгла. Една мълния удари шпила на централния купол на гарата и се разклони като бръшлян от синя светлина, който пробяга по плетеницата от арки и стоманени греди, преди да се изгуби в основите.
Петте момчета се спряха точно пред моста; само Бен и Рошан направиха няколко крачки напред. Релсите образуваха пътека, оградена от две сребристи линии, които водеха право в пастта на Джитърс Гейт. Луната се скри зад пелената от облаци и градът потъна в призрачно сияние.
Бен огледа внимателно моста в търсене на пукнатини или процепи, които биха могли да ги пратят директно в нощните води. Единственото, което успя да види, бе пътеката на релсите, проблясваща между разни плевели и отломки. Вятърът донасяше приглушено ромолене от отсрещния бряг на реката. Бен погледна Рошан, който наблюдаваше нервно тъмното гърло на гарата. Сетне се приближи до релсите и се наведе над тях, без да откъсва очи от Джитърс Гейт. Рошан сложи длан върху една от релсите, но тутакси я отдръпна, сякаш бе ударен от ток.
— Вибрира — рече момчето уплашено. — Сякаш се приближава влак.
Бен отиде при него и докосна метала. Рошан го гледаше с тревожно очакване.
— Вибрацията е от напора на водата, която се блъска в моста — успокои го той. — Няма никакъв влак.
Сет и Майкъл се присъединиха към тях, а Иън коленичи, за да завърже връзките на обувките си с двоен възел — ритуал, запазен за ситуации, при които нервите му се опъваха като стоманени въжета.