Джавахал я изгледа замислено и облиза устни.
— Що за свят сме изградили, в който дори невежите не могат да бъдат щастливи? — рече той. — Събуди се, Шиър.
Девойката се обърна и го изгледа презрително.
— Вие сте го убили… — заяви тя с пламнали от омраза очи.
Устните му се изкривиха в гротескна гримаса. Миг по-късно Шиър осъзна, че той се смееше. Джавахал я бутна леко към парещата стена на вагона и насочи обвинително пръст към нея.
— Стой там и не мърдай — заръча ѝ той.
После отиде до пулсиращата машина и сложи дланите си върху нажежената повърхност на котлите. Ръцете му прилепнаха към метала и момичето долови миризмата на опърлена кожа и ужасния съскащ звук на горяща плът. Джавахал бавно отвори уста и сякаш погълна облаците пара, които се носеха във вагона. После се обърна с усмивка към потресеното момиче.
— Страх ли те е да си играеш с огъня? Тогава да поиграем на нещо друго. Не бива да разочароваме приятелите ти.
Без да дочака отговор, остави машината и отиде до другия край на вагона, откъдето взе голяма ракитова кошница. Сетне се приближи до Шиър, а по устните му играеше обезпокоителна усмивка.
— Знаеш ли кое животно най-много прилича на човека? — приветливо попита той.
Момичето поклати глава.
— Виждам, че образованието, което ти е дала баба ти, е по-оскъдно, отколкото очаквах. Никой не може да замени един баща…
Джавахал отвори кошницата и бръкна вътре. Очите му святкаха злобно. Когато извади ръката си, държеше в юмрук лъскавото извиващо се тяло на змия. Аспида20.
— Тази твар най-много прилича на човека. Тя пълзи и си сменя кожата, когато ѝ е изгодно. Краде и изяжда малките на други видове в собствените им гнезда, но е неспособна да излезе срещу тях в честна борба. Присъщо ѝ е да се възползва от всеки шанс, за да нанесе смъртоносното си ухапване. Има достатъчно отрова само за едно ухапване и после ѝ трябват часове, за да се възстанови, но съществото, което е клъвнала, е обречено на бавна и сигурна смърт. Докато отровата се разнася из вените на жертвата, сърцето ѝ бие все по-бавно, докато накрая спре. При цялата си лошотия това малко зверче има известен вкус към поезията, също като човека. Но за разлика от него, то никога не би нападнало себеподобните си. Това е грешка, не мислиш ли? Може би затова аспидата често изпада дотам, че да служи за улично развлечение на факири и зрители; все още не е достигнала висотата на венеца на творението.
Джавахал протегна влечугото към Шиър и тя уплашено се притисна до стената. Той се усмихна доволно, виждайки ужаса в очите ѝ.
— Винаги се боим от това, което най-много прилича на нас. Но не се тревожи — успокои я той. — Не съм я приготвил за теб.
С тези думи взе малка кутия от червено дърво и сложи змията в нея. Шиър задиша по-спокойно, когато отровната гадина се скри от погледа ѝ.
— Какво ще правите с нея?
— Нали ти казах, че смятам да изиграем една малка игра — обясни Джавахал. — Тази вечер имаме гости и трябва да се погрижим да не скучаят.
— Какви гости? — попита девойката, като се молеше Джавахал да не потвърди най-лошите ѝ опасения.
— Излишен въпрос, скъпа Шиър. Запази своята любознателност за действително важните въпроси, като например: ще доживеят ли нашите приятели да видят зората? Или: за колко време целувката на малката ни приятелка ще спре сърцето на преливащ от здраве шестнайсетгодишен младеж? Реториката ни учи, че това са смислени и добре построени въпроси. Ако не умееш да се изразяваш, Шиър, значи не умееш да мислиш. А ако не умееш да мислиш — загубена си.
— Тези думи са на баща ми — каза Шиър с обвинителен тон. — Той ги е написал.
— Значи двамата с теб четем едни и същи книги. Какво по-добро начало за едно вечно приятелство, драга моя?
Момичето изслуша малката реч на похитителя си, без да откъсва очи от червената дървена кутия, в която бе затворена аспидата. Представяше си как люспестото тяло се гърчи вътре. Джавахал повдигна вежди.
— Е, сега ще трябва да ме извиниш — ще те оставя за малко, за да довърша приготовленията за посрещането на нашите гости. Имай търпение и ме чакай. Ще си струва.
И той отново сграбчи Шиър и я помъкна към малка стаичка с тясна врата, прокарана в една от стените на тунела; навремето там бяха съхранявали разни приспособления за смяна на железопътните стрелки. Джавахал блъсна девойката вътре и остави червената кутия в краката ѝ. Шиър го погледна умоляващо, но той затръшна вратата в лицето ѝ и я остави в непрогледен мрак.
— Пуснете ме да изляза, моля ви!