— Ти ли си художникът? — попита той, като го вдигна във въздуха.
Майкъл кимна.
— Добре — каза Джавахал. — Имаш късмет, синко. Днес ще видиш такива неща, че ще имаш сюжети за картини до края на живота си. Разбира се, стига да живееш достатъчно дълго, за да ги нарисуваш.
В това време Рошан тичаше към изхода, а вените му сякаш пламтяха от прилива на адреналин. Когато от аварийния изход го деляха само два метра, скочи и падна ничком върху чистата, незамърсена с тиня повърхност на разпределителния коридор. Изправи се и първият му порив бе да продължи да бяга, докато не усети, че малко остава сърцето му да се пръсне. Инстинктът, който бе придобил през годините си на уличен крадец в градската джунгла на Калкута, преди да постъпи в „Св. Патрик“, още не бе угаснал.
Ала нещо го спря. Беше изгубил Майкъл от поглед, когато се бяха разделили, и вече дори не чуваше виковете, които приятелят му надаваше в отчаяното си бягство. Пренебрегвайки предупрежденията на здравия разум, Рошан се върна отново към входа на полунивото. Нямаше и помен от Майкъл или от съществото, което ги бе подгонило. Рошан осъзна, че се е отървал, защото техният преследвач бе избрал да тръгне след Майкъл, и при тази мисъл сякаш усети удар с юмрук в стомаха. Надникна във входа и отново потърси с поглед своя приятел.
— Майкъл! — извика момчето с цяло гърло.
Мракът не му отговори.
Рошан въздъхна сломен, като се чудеше какво да предприеме по-нататък: дали да потърси другите и да изостави Майкъл на това място, или да се върне обратно и да се опита да го намери. И двата варианта не предлагаха големи изгледи за успех, но преди да вземе решение, някой друг реши вместо него. Две дълги ръце от кал изникнаха от вратата на нивото на пода и се устремиха към краката му като снаряди. Чифт ноктести лапи се сключиха около глезените му. Рошан се опита да се освободи от хватката им, но ръцете го теглеха с такава сила, че го събориха и го помъкнаха отново към вътрешността на полунивото, както дете би влачило счупена играчка.
От петте момчета, които си бяха обещали да се срещнат под гаровия часовник след половин час, единствено Иън се появи в уреченото време. Гарата му се видя по-пуста от всякога. Тревогата, която изпитваше заради неизвестната съдба на Сет и останалите си приятели, направо го задушаваше. Озовал се сам сред призрачната панорама, не му бе трудно да си представи, че е единственият, който още не е попаднал в лапите на зловещия домакин.
Огледа нервно гарата във всички посоки, като се питаше какво да направи: дали да чака там и да не се отлъчва, или да излезе да потърси помощ в нощта. Дъждът, който се процеждаше през покрива, образуваше малки капчуци, падащи от огромна височина. Иън призова на помощ цялото си самообладание, за да прогони от ума си мисълта, че тези капки, разбиващи се в релсите, са всъщност кръвта на приятеля му Сет, увиснал някъде в мрака горе.
За незнайно кой път вдигна очи към свода с напразната надежда да зърне някаква следа от Сет. Стрелките на часовника бяха застинали в скръбната си усмивка, а дъждовните капки се плъзгаха бавно по циферблата и образуваха лъскави струйки между релефните цифри. Иън въздъхна. Нервите му вече не издържаха и той си помисли, че ако не получи час по-скоро някакъв знак от приятелите си, ще трябва да влезе в подземната мрежа по стъпките на Бен.
Не смяташе, че това е особено блестяща идея, но в тази игра бездруго нямаше печеливши карти. Именно в този миг дочу тропот от нещо, което се приближаваше откъм един от тунелите, и облекчено си пое дъх — все пак не беше съвсем сам.
Отиде до края на перона и видя как някаква неясна форма изникна под свода на тунела. Неприятни тръпки пробягаха по тила на момчето. Една вагонетка се приближаваше бавно, движейки се по инерция. Върху нея се виждаше стол, а на стола — неподвижна фигура с глава, скрита под черна качулка. Иън преглътна на сухо. Вагонетката се дотътри до него и най-сетне спря. Той остана като закован на мястото си, загледан в застиналия силует, и неволно изрече с треперещ глас подозрението, което таеше в сърцето си.