— Сет?
Фигурата на стола не помръдна дори мускул. Иън отиде до ръба на вагонетката и скочи вътре, но пътникът остана все така неподвижен. Момчето измина мъчително бавно разстоянието, което го делеше от него, и спря на няколко сантиметра от стола.
— Сет? — промълви отново.
Изпод качулката се разнесе странен звук, подобен на скърцане на зъби. Стомахът на Иън се сви на топка. Приглушеният звук се повтори. Момчето хвана качулката, преброи наум до три, после зажумя и я дръпна.
Когато отново отвори очи, едно ухилено лице на шут се взираше в него с изцъклен поглед. Качулката падна от ръцете на Иън. Куклата имаше бяло като порцелан лице, а върху очите ѝ бяха нарисувани два големи черни ромба; долните им върхове бяха удължени и се стичаха по бузите като катранени сълзи.
Гротескният арлекин механично заскърца със зъби. Иън го огледа и се помъчи да схване какъв замисъл се криеше зад този ексцентричен номер. Протегна предпазливо ръка към лицето на фигурата, търсейки механизма, който пораждаше движението.
С котешка пъргавина дясната ръка на робота сграбчи неговата. Докато момчето се усети, лявата му китка се оказа уловена в чифт белезници, другият край на които беше закачен за ръката на марионетката. Иън се задърпа с всички сили, но напразно — арлекинът бе здраво закрепен за вагонетката и единственият резултат бе, че пак скръцна със зъби. Момчето се бореше отчаяно. Когато най-сетне разбра, че не ще може да се освободи без чужда помощ, вагонетката се раздвижи отново, но този път назад, към тъмното гърло на тунела.
Бен се спря в пресечната точка на два тунела и за миг се замисли дали вече не бе минал веднъж оттам. Откак бе навлязъл в тунелите на Джитърс Гейт, това тревожно усещане често го спохождаше. Извади една от кибритените клечки, които използваше със строга пестеливост, и я драсна леко в стената, за да я запали. Околният сумрак се озари от топлата светлина на пламъчето и той можа да разгледа свръзката между тунела, набразден от релсите, и широката вентилационна шахта, която го пресичаше отвесно.
Изведнъж струя прашен въздух угаси пламъка и Бен отново се озова в онзи свят на сенки, в който явно не стигаше доникъде, независимо в коя посока вървеше. Вече подозираше, че се е изгубил; ако навлезеше още по-навътре в този сложен подземен свят, може би щяха да му трябват часове или дори дни, за да излезе оттам. Здравият разум го съветваше да се върне обратно по същия път към главния участък от гарата. Колкото и да се стараеше да си начертае мислена картина на лабиринта от тунели със заплетената му система от вентилационни шахти и съединителни коридори, не можеше да се отърси от абсурдното подозрение, че цялата конструкция се движеше около него. Опитите да изпробва нови маршрути в тъмното вероятно щяха само да го върнат в изходната точка.
Решен да не изпада в смут пред обърканата мрежа от галерии, той се обърна и ускори крачка, като се чудеше дали е закъснял за уречената среща под часовника. Докато бродеше из безкрайните проходи на Джитърс Гейт, му мина през ум, че може би съществува някакъв странен физически закон, по силата на който времето тече по-бързо при отсъствие на светлина.
Вече го глождеше чувството, че е изминал цели километри в мрака, когато забеляза в края на една галерия прозрачната светлина, която се излъчваше от откритото пространство под внушителния купол на гарата. Въздъхна с облекчение и се затича натам, уверен, че се е измъкнал от кошмара на безкрайното си странстване из лабиринта.
Но когато най-сетне излезе от гърлото на тунела и закрачи по тесния улей между два съседни перона, оптимизмът му бързо се изпари и отново го налегна тревога. Гарата беше пуста и нямаше никаква следа от останалите членове на обществото „Чоубар“.
С един скок се метна на перона и измина тичешком последните петдесетина метра, които го деляха от часовниковата кула. Единствените му спътници бяха ехото от собствените му стъпки и заплашителният тътен на бурята навън. Заобиколи кулата и застана под големия циферблат с изкривените стрелки. Не му трябваше часовник, за да отгатне, че времето за среща, уговорено от другарите му, отдавна бе преминало.
Облегнат на почернялата тухлена стена на кулата, Бен трябваше да признае пред себе си, че идеята му да раздели групата, за да увеличи ефективността на търсенето, явно не бе дала очакваните резултати. Между мига, в който бе преминал прага на Джитърс Гейт, и настоящия, имаше една-единствена разлика — сега беше съвсем сам. След Шиър бе изгубил и останалите си другари.
Отвън бурята нададе яростен рев, сякаш небето се разцепи надве. Момчето реши да потърси приятелите си, та дори това да му отнемеше седмица или месец; при създалото се положение не му оставаше нищо друго. Пое по централния перон към задното крило на Джитърс Гейт, където се намираха някогашните служебни помещения, чакалните и малката цитадела от базари, кафенета и ресторанти, изпепелени още преди да заработят. Именно в този миг зърна една лъскава наметка, паднала на пода в една от зоните на чакалните. Преди да влезе в тунелите, бе огледал това място; спомняше си, че тогава парчето сатенен плат не беше там. Закрачи припряно към него и в бързината не забеляза неподвижния силует, който го причакваше в сенките.