— Да лъжа е едно от малкото неща, които не правя, Бен. Ти и сам го знаеш. А сега вземи решение. Ако не ти стиска да участваш в тази игра и да докажеш, че приятелите ти наистина са ти толкова скъпи, колкото твърдиш, кажи си го ясно и ще отстъпим твоя ред на някой по-голям куражлия от теб.
Бен издържа погледа му и накрая кимна.
— Бен, недей! — повтори Иън.
— Кажи на приятеля си да млъкне, Бен — рече Джавахал, — или аз ще го сторя.
— Не усложнявай нещата, Иън — умолително каза Бен.
— Иън има право, Бен — обади се Изабел. — Ако иска да ни убие, нека го направи. Не се оставяй да те заблуди.
Бен вдигна ръка, призовавайки към мълчание, и се обърна към зловещия домакин.
— Имам ли думата ви?
Джавахал го изгледа продължително и накрая кимна.
— Тогава да не губим повече време. — С тези думи Бен се отправи към редицата кутии, които го очакваха.
Бен разгледа внимателно седемте дървени кутии, боядисани в различни цветове, и се помъчи да си представи в коя от тях можеше да е скрита змията. Да се опитва да отгатне, съдейки по подредбата им, бе като да реди пъзел, без да знае предварително каква картина трябва да се получи. Аспидата можеше да е в някоя от крайните кутии или пък в средната, в някоя от ярко оцветените или в лъскавочерната. Излишно бе да се гадае и умът на Бен сякаш се вцепени пред необходимостта да вземе решение веднага.
— Първия път е най-трудно — прошепна Джавахал. — Избери, без да умуваш.
Момчето се взря в непроницаемите му очи, но видя в тях единствено отражението на собственото си бледо и уплашено лице. Преброи наум до три, зажумя и бързо пъхна ръката си в една от кутиите. Следващите няколко секунди му се сториха безкрайни, докато очакваше да усети грапавата кожа на люспестото тяло и смъртоносното ужилване на аспидата. Това обаче не се случи; след няколко мъчителни мига пръстите му напипаха дървена табелка и Джавахал му се усмихна насърчително.
— Добър избор. Черно. Цветът на бъдещето.
Бен измъкна табелката и прочете името, написано на нея. Сирадж. Погледна въпросително към Джавахал и той кимна. Белезниците, с които бе оковано хилавото момче, се отвориха със силно изщракване.
— Сирадж — нареди Бен, — слез от този влак и се махни оттук.
Освободеният разтри изтръпналите си китки и погледна унило към другарите си.
— Нямам намерение да си ходя — рече той.
— Послушай Бен, Сирадж — обади се Иън, като се опитваше да овладее гласа си.
Сирадж поклати глава. Изабел се помъчи да му се усмихне.
— Сирадж, върви си — замоли го тя. — Направи го заради мен.
Объркано, момчето се колебаеше.
— Нямаме цяла нощ на разположение — рече Джавахал. — Или тръгвай, или остани. Само глупците си подритват късмета. А тази нощ ти изчерпа целия запас от късмет, който ти е отреден до края на живота.
— Сирадж! — повелително рече Бен. — Изчезвай оттук! Помогни ми поне малко!
Сирадж го погледна отчаяно, но Бен запази суровото си и непреклонно изражение. Накрая момчето кимна сломено и се отправи към вратата на вагона.
— Не спирай, преди да стигнеш реката — нареди Джавахал, — или ще се разкайваш.
— Няма да спре — отвърна Бен вместо приятеля си.
— Ще ви чакам — проплака Сирадж от стъпалата на вагона.
— До скоро, Сирадж. А сега си върви.
Стъпките на момчето заглъхнаха в тунела. Джавахал вдигна вежди в знак, че играта продължава.
— Аз изпълних обещанието си, Бен. Сега е твой ред. Останаха по-малко кутии и изборът е по-лесен. Решавай бързо и някой друг от приятелите ти ще си спаси живота.
Бен спря поглед на кутията, съседна на първата, която бе избрал. Тя с нищо не се отличаваше от другите. Бавно се протегна към нея и ръката му замря на сантиметър от процепа.
— Сигурен ли си, Бен? — попита Джавахал.
Момчето го погледна раздразнено.
— Помисли добре. Първият ти избор беше отличен. Гледай да не я оплескаш сега.
Бен му се усмихна презрително; без да откъсва очи от неговите, пъхна ръката си в избраната кутия. Зениците на Джавахал се свиха като на гладна котка. Бен извади табелката и прочете името.
— Сет, излез оттук.
Белезниците на Сет мигом се отвориха и момчето се изправи неспокойно.
— Това не ми харесва, Бен.
— На мен пък още по-малко — отвърна Бен. — А сега излез и се погрижи Сирадж да не се изгуби.
Сет кимна сериозно, съзнавайки, че трябва да изпълни нареждането, защото всяка друга реакция би означавала да изложи на опасност живота на останалите. Отправи прощален поглед към приятелите си и тръгна към вратата. На прага се обърна и изгледа отново членовете на обществото „Чоубар“.