Бен драсна клечката.
— Сбогом, татко — прошепна той.
Лахаважд Чандра Чатърджи сведе глава и момчето хвърли запалената клечка в нозете му.
— Сбогом, Бен.
Именно тогава, за един бегъл миг, момчето долови присъствието на друго лице, обвито във воал от светлина. Докато пламъците заливаха баща му като река, онези други очи, дълбоки и тъжни, го погледнаха за последен път. Бен си помисли, че умът му си прави шеги с него, когато позна в тях същия сломен поглед, който бе виждал в очите на Шиър. После Сияйната принцеса завинаги потъна в пламъците с вдигната ръка и лека усмивка на устните, без Бен дори да заподозре коя бе тази фигура, погълната от огъня.
Експлозията го блъсна към другия край на вагона досущ като невидима струя вода и го изхвърли от горящия влак. При падането си момчето се търкулна сред буренака, израснал покрай релсите. Влакът продължи и Бен се затича след него, следвайки смъртоносния му път към бездната. Само след секунди вагонът, в който беше баща му, избухна с такава сила, че металните греди на увисналия разрушен мост се разлетяха в небесата. Огнена клада се издигна към буреносните облаци като светкавица и разцепи небето като огледало от светлина.
Влакът се сгромоляса в пустотата — змей от стомана и пламъци, който рухна в черните води на Хугли. Оглушителен гръм разтърси небето над Калкута и земята под града се разтрепери.
Последното дихание на Огнената птица секна, отнасяйки завинаги със себе си душата на своя създател, Лахаважд Чандра Чатърджи.
Бен спря и падна на колене между релсите, докато приятелите му тичаха към него откъм входа на Джитърс Гейт. Небето сякаш зарони стотици малки бели сълзи. Бен погледна нагоре и ги почувства върху лицето си. Валеше сняг.
Членовете на обществото „Чоубар“ се събраха за последен път в онова майско утро през 1932 г. до разрушения мост на брега на Хугли пред руините на Джитърс Гейт. Завеса от сняг разбуди град Калкута, където никой никога не бе виждал бялата мантия, която бе започнала да покрива куполите на старите дворци, уличките и необятната шир на Майдан.
Докато жителите на града излизаха по улиците да погледат чудото, членовете на обществото „Чоубар“ се оттеглиха към моста и оставиха Шиър насаме с Бен. Всички бяха оцелели от снощните събития. Бяха видели как горящият влак рухна в бездната и как огнената експлозия се въздигна към небесата, разсичайки бурята като пъклено острие. Знаеха, че навярно никога не ще заговорят отново за събитията от изтеклата нощ, а дори и да го стореха някой ден, никой нямаше да им повярва. И все пак, в това ранно утро всички разбираха, че са били само гости, случайни пътници във влака, изскочил от миналото. След малко загледаха мълчаливо как Бен прегръщаше сестра си под падащия сняг. Денят полека разпръсна мрака на онази безкрайна нощ.
Шиър усети студената ласка на снега по бузите си и отвори очи. Брат ѝ Бен я държеше в обятията си и нежно галеше лицето ѝ.
— Какво е това, Бен?
— Сняг — отвърна момчето. — Вали сняг над Калкута.
Лицето ѝ грейна за миг.
— Разказвала ли съм ти някога за какво си мечтая?
— Да видиш как вали сняг над Лондон. Спомням си. Догодина ще отидем заедно там. Ще погостуваме на Иън, който ще учи медицина. И ще вали сняг всеки ден. Обещавам ти.
— Спомняш ли си историята, написана от баща ни, Бен? Онази, която ви разказах в нощта, когато отидохме в Среднощния дворец?
Бен кимна.
— Това са сълзите на Шива, Бен — изрече тя с мъка. — Ще се стопят, щом слънцето изгрее, и никога вече не ще валят над Калкута.
Момчето леко поизправи сестра си и ѝ се усмихна. Дълбоките ѝ очи, сияйни като перли, го гледаха внимателно.
— Ще умра, нали?
— Не — отвърна Бен. — Няма да умреш още дълги години. Линията на живота ти е много дълга, виждаш ли?
— Бен… — изстена Шиър. — Това беше единственото, което можех да направя. Направих го заради нас.
Той я прегърна силно.
— Знам — промълви.
Шиър се опита да се надигне и доближи устни до ухото му.
— Не ме оставяй да умра сама — прошепна тя.
Бен скри лице от сестра си и я притисна към себе си.
— За нищо на света.
Останаха така, прегърнати безмълвно под снега, докато пулсът на Шиър бавно замря като свещ, угасена от вятъра. Малко по малко облаците се разнесоха на запад, а лъчите на зората стопиха булото от бели сълзи, което бе покрило града.
В местата, където царят тъга и мизерия, с лекота се раждат предания за духове и призраци. Тъмното лице на Калкута е скътало стотици такива легенди, в които уж никой не вярва, но те въпреки това се запазват в паметта на поколенията като единствена историческа хроника. Сякаш жителите, озарени от някаква странна мъдрост, разбират, че истинската история на този град винаги е била написана на невидими страници, разказващи за духове и тайнствени неизречени проклятия.