Може би именно тази мъдрост озари пътя на Лахаважд Чандра Чатърджи в последните му мигове и го накара да проумее, че е пропаднал безвъзвратно в лабиринта на собственото си проклятие. В дълбоката си самота на душа, обречена да се връща безспир към раните от миналото, той може би проумя истинската стойност на животите, които бе погубил, и на онези, които все още можеше да спаси. Трудно можем да узнаем какво видя той в лицето на сина си в онези кратки мигове, преди да му позволи да угаси завинаги пламъците на омразата, които бушуваха в котлите на Огнената птица. В своята лудост може би успя да си възвърне за секунда здравомислието, което многобройните му мъчители му бяха отнели още от дните, прекарани в Грант Хаус.
Отговорите на тези въпроси, както и неговите тайни, открития, мечти и въжделения изчезнаха навеки в ужасната експлозия, разцепила небето над Калкута в ранното утро на 30 май 1932 г.; изпариха се като снежинките, които се топяха, щом целунеха земята.
Каквато и да е истината, достатъчно е да кажа, че щом горящият влак потъна във водите на Хугли, малко след това и локвата прясна кръв, приютила изтерзания дух на майката на близнаците, се изпари завинаги. Тогава разбрах, че душите на Лахаважд Чандра Чатърджи и неговата спътница са намерили вечен покой. Никога вече нямаше да видя в сънищата си печалния поглед на Сияйната принцеса, склонила глава над моя приятел Бен.
Не съм виждал приятелите си през всички тези години, откакто се качих на борда на кораба, който следобеда на същия ден трябваше да ме понесе към съдбата, очакваща ме в Англия. Спомням си стреснатите им младежки лица, когато ми махаха за сбогом от кея на река Хугли, докато корабът вдигаше котва. Спомням си как си обещахме да поддържаме връзка и никога да не забравяме събитията, на които бяхме станали свидетели. Трябва да призная, че дори тогава ми беше ясно, че всички тези обещания ще се изгубят в разпенената диря на кораба, който отплава под пламналото от залеза небе над Бенгалия.
Всички бяха там — с изключение на Бен. Но неговото присъствие беше най-ярко в сърцата ни.
Когато се връщам мислено към тези далечни дни, чувствам, че всеки от приятелите ми живее в едно кътче на душата ми, което съм запечатал завинаги през последния си следобед в Калкута. Кътче, в което всички сме все така на шестнайсет години и в което духът на обществото „Чоубар“ и Среднощният дворец ще пребъдат, докато аз съм жив.
Що се отнася до съдбата, която очакваше всекиго от нас, времето е заличило следите на мнозина от другарите ми. Научих, че Сет след години наследил поста на закръгления господин Де Росио като директор на библиотеката и архива на Индийския музей. По този начин станал най-младият човек в историята на учреждението, заемал тази длъжност.
До мен достигнаха и вести за Изабел, която години по-късно се омъжи за Майкъл. Бракът им просъществува пет години и след раздялата им Изабел се впусна да обикаля света с една скромна театрална трупа. Времето не бе попарило мечтите ѝ. Не зная какво е станало с нея. Майкъл, който живее във Флоренция, където преподава рисуване в един институт, повече не я е видял. А аз все още се надявам един ден да зърна името ѝ, напечатано с едър шрифт в някоя заглавна статия.
Сирадж почина през 1946 г. Узнах, че прекарал последните пет години от живота си в бомбайски затвор, осъден за кражба, като до сетния си ден твърдял, че е невинен. Както предсказа Джавахал, в онази паметна нощ той бе изчерпал докрай и малкото късмет, който някога бе имал.
Рошан понастоящем е преуспяващ и влиятелен търговец, владеещ голяма част от старите улици на Черния град, където бе израснал като бездомен просяк. Той е единственият, който година след година спазва традицията да ми изпраща поздравително писмо за рождения ми ден. От неговите писма узнах, че се е оженил и че броят на внуците, които тичат из имотите му, е сравним с размера на богатството му.
Що се отнася до мен, съдбата беше щедра и ми позволи да измина това странно пътуване за никъде, наречено живот, спокойно и без лишения. Скоро след като завърших обучението си, клиниката на доктор Уолтър Хартли в Уайтчапъл22 ми предложи длъжност. Именно там действително усвоих специалността, за която винаги бях мечтал; с нея си изкарвам хляба до ден-днешен. Преди двайсет години, след смъртта на съпругата ми Айрис, се преместих в Борнмът23. Там домът и лекарският ми кабинет се помещават в неголяма уютна къща с изглед към блатистия бряг на залива Пул Бей. Откакто Айрис ме напусна, единствената ми компания са споменът за нея и тайната, която някога споделих с другарите си от обществото „Чоубар“.