Върнах се. Космос седеше, привидно вглъбен в кръстословицата си. Разгърнах списанието и намерих вътре плик.
Рибаря потвърди, че сумата вътре покрива всичките му задължения, и ме похвали за добре свършената работа. Но каква полза? Бях говорил с лекарите. Прогнозите не бяха добри. Ако не се подложеше на незабавно лечение, тя нямаше да доживее до края на годината. Затова поисках да говоря с Рибаря и му казах истината: трябват ми пари назаем.
— Съжалявам, Юн, не мога да ти дам. Ти си мой подчинен. Нали знаеш принципите ми.
Кимнах. Но какво да правя, дявол да го вземе?
— Може все пак да намерим решение на проблема ти. Имам поръчка.
О, проклятие.
Рано или късно щеше да се случи, но се надявах да е късно, тоест, след като съм изкарал необходимата сума и съм напуснал.
— Нали имаш един лаф: първият път е най-кофти. Е, извади късмет. Че не ти е за пръв път, искам да кажа.
Опитах се да се усмихна. Той нямаше откъде да знае, че не съм убил Туралф; че пистолетът, регистриран на мое име, беше малокалибрен патлак от спортен магазин. На Туралф му трябваше за някаква работа, но не можеше да си го купи, защото беше лежал в затвора като дисидент в Източна Германия. И аз — който никога не съм бил арестуван, нито за пласиране на хашиш, нито за каквото и да било — му направих услуга и купих пистолета срещу скромно възнаграждение. И после не съм искал да ми го връща. Колкото до парите, които се бях опитал да изкопна от него, за да платя за лечението й — отдавна ги бях отписал. Туралф, сдуханият, надрусан нещастник, беше направил точно това, за което говореха обстановката и трупът: беше се самоубил.
И така, нямах принципи. Нямах и пари. Но нямах и кръв по ръцете си.
Все още не.
Трийсет хиляди бонус.
Голяма крачка напред към целта.
Сепнах се от съня си. Бабунките от ухапванията сълзяха и лепнеха по вълненото одеяло. Но не това ме бе събудило. Жален вой бе нарушил тишината в платото.
Вълци? Те вият срещу луната през зимата, а не срещу шибаното слънце, което упорито стои горе на изпепеленото безцветно небе? „Сигурно вие куче”, помислих си. Дали саамите пасат северните си елени с кучета, които да ги пазят?
Завъртях се в тясното легло. Забравих за натъртеното си рамо, изругах и се катурнах обратно. Воят сякаш идваше отдалече, но можех ли да съм сигурен? През лятото звуците се разнасят по-бавно и заглъхват на по-късо разстояние, отколкото през зимата. Дали животното не се намираше съвсем наблизо?
Затворих очи, но знаех, че няма да ме хване сън.
Затова станах, взех бинокъла и надникнах през един от малките прозорци. Плъзнах бавно бинокъла от ляво надясно и обследвах целия хоризонт.
Нищо.
Само тик-так-тик-так.
Четвърта глава
Кнют ми донесе безцветен, лепкав, гъст лосион с отвратителна миризма. Да не съдържаше напалм? Същото се запитах и за двете бутилки прозрачна, смърдяща на спирт течност, които Кнют бе купил от Матис. Нямаха етикет и бяха запушени с коркови тапи. Сутринта донесе повече слънце, но и вятър, който свирукаше в кюнеца на печката. Сенките на облаците се плъзгаха по безлюдния, еднообразно нагънат пейзаж подобно на стада северни елени, за секунди оцветяваха блудкаво резедавата растителност в тъмнозелено, угасяваха слънчевите отражения в далечните езерца и проблясъците в миниатюрни кристали по голите скали. Наподобяваха внезапно зазвучал, нисък басов тон в песен с висока тоналност. Но така или иначе, песен в минорна гама.
— Мама поръча да те поканя на сбирката в молитвения дом. — Момчето седеше срещу мен.
— Благодаря — погалих бутилката.
Само я подуших и пак я запуших с корковата тапа, без да отпия. Любовна игра преди същинската част. Колкото повече отлагаш удоволствието, толкова по-хубаво е после. Или по-лошо — зависи от гледната точка.
— Тя смята, че можеш да бъдеш спасен.
— А ти на друго мнение ли си?
— Да.
Станах и надникнах навън. Еленът се беше върнал. Сутринта го видях и с изненада установих какво облекчение изпитвам. Вълци. Мислех, че в Норвегия вече няма вълци.
— Дядо проектираше църкви. Беше архитект, но не вярваше в Господ. Смяташе, че със смъртта всичко свършва. И аз мисля като него.
— И в Христос ли не е вярвал?
— Щом не е вярвал в Бог, значи не е вярвал и в Божия син.
— Ясно — кимна Кнют. — И той ще гори в ада.
Позасмях се.
— Ако е така, значи вече гори от доста време. Почина още когато бях на деветнайсет. Не ти ли се струва малко несправедливо? Дядо Басе беше свестен човек. Помагаше на хора в беда, а същото не важи за голяма част от познатите ми християни. Ако можех да съм поне наполовина толкова свестен човек, колкото беше дядо…