— Да излезем навън — предложих.
Вятърът беше прогонил комарите. Седнахме на припек. Еленът ни видя и се отдалечи. Кнют си беше взел нож и пръчка, която да дялка.
— Ей, Юлф?
— Не е нужно при всеки въпрос към мен да споменаваш името ми.
— Добре, ама, Юлф?
— Да?
— Като си тръгна, ще се напиеш ли?
— Не — излъгах.
— Супер.
— Да не се тревожиш за мен?
— Просто ми се струва кофти да…
— … горя в ада?
Той се засмя. Вдигна пръчката и се опита да изсвири през зъби.
— Юлф?
— Да? — въздъхнах примирено.
— Да не си ограбил банка?
— Това пък откъде ти хрумна?
— Ами носиш много пари в себе си.
Извадих кутията с цигари и я повъртях в ръцете си.
— Да пътуваш, е скъпо — обясних. — А и нямам чекова книжка.
— Ами пистолетът в джоба на якето ти?
Изгледах го през присвити очи. Опитах се да си запаля цигара, но вятърът угаси пламъка. Значи, преди да ме събуди в църквата, малкият ми беше преровил джобовете.
— Когато човек носи в себе си пари в брой и няма чекова книжка, трябва да внимава.
— Юлф?
— Да?
— И да лъжеш не те бива.
Разсмях се.
— Какво ще правиш от тази пръчка?
— Гребло.
След като малкият си тръгна, се възцари спокойствие — то е ясно. Но същевременно ми се струваше, че не бих възразил да остане още малко. Защото — трябва да му го призная — хлапето ме забавляваше.
Седях и дремех. През примижалите си очи видях, че еленът пак се е приближил. Навярно вече беше свикнал с мен. Изглеждаше много самотен. През това време на годината човек очаква елените да са загладили косъма, но този беше мършав. Мършав, сив и с безсмислено големи рога, които навярно някога са му помагали да ухажва самки, но сега само му пречеха.
Еленът се намираше толкова близко, че чувах как дъвче. Вдигна глава и ме погледна. Северните елени имат слабо зрение. Разчитат на обонянието си. Беше ме надушил.
Затворих очи.
Кога се случи? Преди две години ли? Или преди една? Възложиха ми да очистя един тип на име Густаво и аз реших да действам призори. Живееше сам в малка, забутана дървена къща, приклещена между жилищни кооперации в „Хумансбюен”. Тъкмо беше валял сняг, а през деня обещаваха времето да омекне. „Отпечатъците от ботушите ми ще се размият в кишата”, успокоявах се наум.
Позвъних. Той отвори. Опрях пистолет в челото му. Той заотстъпва навътре. Влязох и затворих вратата. Миришеше на дим и на пържено. Рибаря беше открил, че Густаво — един от щатните му улични пласьори — крадял пари и дрога. И от мен се искаше просто да го застрелям. Ако си бях свършил работата, нещата щяха да се стекат по съвсем различен начин. Допуснах обаче две грешки: първо, погледнах лицето му. Второ, оставих го да говори.
— Сега ще ме застреляш ли?
— Да — отговорих, вместо да стрелям.
Имаше кафяви кучешки очи и опърпан мустак, провиснал печално от двете страни на устата му.
— Колко ти плаща Рибаря?
— Достатъчно. — Пръстът ми започна да натиска спусъка. Едната очна ябълка на Густаво притрепери. Той се прозина. Чувал съм, че кучетата се прозяват от нервност. Спусъкът обаче отказваше да хлътне назад. Проклятие. Зад мишената, в коридора, видях рафт с чифт ръкавици и синя вълнена шапка.
— Сложи си шапката — изкомандвах.
— Какво?
— Вълнената шапка. Нахлупи си я над лицето. Веднага. Иначе…
Той се подчини. Превърна се в мека, синя кукленска глава без черти. Все още изглеждаше окаяно с шкембе, издуващо тениската „Esso-Т”, и отпуснати покрай тялото ръце. Усещах обаче, че това не ме притеснява. Смущаваше ме само лицето му. Прицелих се в шапката.
— Ако искаш, ще делим — размърда се устата му под шапката.
Дръпнах спусъка. Бях съвсем сигурен, че съм го дръпнал. Но явно не го бях направил, защото още чувах гласа му.
— Ако ме пуснеш, ще ти дам половината от парите и от амфетамина. Деветдесет бона кеш. Рибаря няма да разбере, защото ще се покрия. Ще замина за чужбина, ще си набавя нова самоличност. Кълна се.
Умът е изумително, феноменално изобретение. Част от мен съзнаваше, че това е идиотска, смъртноопасна мисъл, но друга изчисляваше. Деветдесет хиляди. Плюс трийсет хиляди бонус. И то, без да застрелвам Густаво — още едно предимство.
— Разберат ли, че си жив, с мен е свършено — предупредих.
— В такъв случай и с двама ни е свършено. Ще ти дам и паласката с парите.
Мамка му.
— Рибаря очаква труп.
— Кажи, че се е наложило да се отървеш от тялото.
— И защо се е наложило?
Устните под шапката застинаха. За две секунди.