— Защото представлява доказателство срещу теб. Възнамерявал си да ме застреляш в главата, но куршумът е заседнал в черепа. Като ти гледам пистолета, това си е напълно правдоподобен сценарий. И така, куршумът е останал в черепа, а като го извадят при аутопсия, той ще е улика, защото си използвал същия пистолет и в друга престрелка. Затова си натоварил трупа ми в колата и си го хвърлил във фиорда.
— Нямам кола.
— Добре де, взел си моята кола. Ще я оставим до брега. Имаш книжка, нали?
Кимнах. И моментално съобразих, че той не може да ме види как кимам. Съобразих и друго: идеята е лоша. Вдигнах пистолета. Но закъснях. Той смъкна шапката и се усмихна широко с живи очи. Проблесна златен зъб.
Сега, от дистанцията на изминалото време, аз, разбира се, се питам защо просто не застрелях Густаво, след като той ми даде парите и дрогата, заровени в сандъка с въглищата в килера. Нищо не ми пречеше да изгася осветлението и да го гръмна отзад в главата. Тогава Рибаря щеше да си получи трупа, а аз — не само половината, а всички пари. И нямаше да ми се налага непрекъснато да треперя Густаво да не вземе да изникне отнякъде. За удивително изобретение като човешкия ум това би трябвало да е елементарно изчисление. И беше елементарно. Аз обаче предпочетох да не му изпращам куршум в главата. Знаех, че половината от парите му трябват, за да може да избяга и да живее инкогнито. Аз съм жалък страхливец, който заслужава всички гадости, които му е отредила съдбата.
Ана обаче не ги заслужаваше.
Ана заслужаваше нещо по-добро.
Ана заслужаваше да живее.
Щрак.
Отворих очи. Еленът избяга.
Задаваше се човек.
Пета глава
Наблюдавах го през бинокъла.
Вървеше със залитане и изглеждаше толкова нисък и с толкова криви крака, че пиренът го брулеше в слабините. Оставих винтовката.
Човекът стигна до хижата, свали си шутовската шапка и избърса потта от челото си. Усмихна се.
— Една леденостудена виидна ще ми дойде добре.
— Май нямам… как го каза?
— Саамска ракия. Отлично качество. Имаш две бутилки. Вдигнах рамене, влязохме, отворих едната бутилка.
Налях бистър алкохол на стайна температура в две чаши.
— Наздраве. — Матис вдигна едната.
Не казах нищо, само изгълтах отровата на екс.
Той последва примера ми. Избърса си устата.
— Ммм… екстра — протегна празната си чаша.
Налях му.
— Да не си проследил Кнют?
— Знаех, че алкохолът не е за баща му, затова исках да се уверя, че малкият няма да го изпие. Човек трябва да е отговорен — той се ухили, от горната устна, между жълтите му предни зъби, потече кафява течност. — Тук, значи, си се настанил.
Кимнах.
— Как върви ловът?
Вдигнах рамене.
— Тази година мишките и лемингите са кът, затова и яребиците не са много.
— Имаш винтовка. А във Финмарк дивите северни елени са малко.
Отпих от чашата. Вкусът наистина беше ужасен — макар първото питие вече да беше парализирало вкусовите ми рецептори.
— Мислих, Юлф. Какво търси човек като теб в малка хижа в Косюн? Не ходиш на лов. А и на почивка не си дошъл — иначе щеше да ми кажеш. Е, защо си тук?
— Според теб ще се разваля ли времето? — Долях му. — Дали вятърът ще се усили?
— Прощавай за любопитството, но май бягаш от нещо. От полицията ли? Да не дължиш пари?
Прозинах се.
— Как разбра, че алкохолът не е за бащата на Кнют?
Той сбърчи ниското си широко чело.
— За Хюго ли?
— Да. В работилницата му вони на алкохол. Не е въздържател.
— Влизал си в работилницата му? Леа ли те пусна?
Леа. Казваше се Леа.
— Теб, безбожника? Е, щом… — внезапно той млъкна, лицето му грейна, наведе се напред и през смях ме тупна по натъртеното рамо. — Сетих се каква е работата! Дошъл си тук заради жена! Навърташ се около чужди булки и някой ревнив съпруг те е подгонил, така ли е?
Разтърках рамото си.
— Откъде разбра?
Матис посочи присвитите си очи.
— Ние, саамите, сме деца на земята. Вие, норвежците, следвате пътя на разума, а ние сме примитивни шамани, които не разбират, но усещат, прозират.
— Леа просто ми услужи с тази винтовка, докато мъжът й се върне от риболов.
Матис ме гледаше. Челюстите му предъвкваха кръгообразно. Пак отпи от чашата.
— Значи, смятай я за подарък.
— Как така?
— Попита откъде съм разбрал, че алкохолът не е за Хюго. Разбрах, защото той няма да се прибере от риболова. — Отпи нова глътка. — Намерили са шапката му дъждобранка, сутринта го съобщиха. Леа не ти ли каза? Явно е пропуснала. Вече две седмици се молят за Хюго. Лестадианците вярват в неговото спасение, независимо от бурята в морето. Всичко друго е богохулство.