Шеста глава
Тик-так-тик-так.
Взирах се в хоризонта. Към Косюн. Възможно беше обаче да тръгнат в обход, през гората, и да ме нападнат в гръб.
Макар че си наливах по малко, пресуших първата бутилка за един ден. Не издържах дълго и още на следващия ден отворих втората.
Очите ми започнаха да се затварят. Умирах за сън. Накрая легнах и си казах, че сухожилието на северния елен ще ми сигнализира за приближаващи хора.
По едно време се разнесе звън на църковни камбани.
В началото не разбрах какво е. Вятърът довяваше глухи отгласи. После обаче — вятърът се усили — чух ясно и отчетливо, че бият камбани. Погледнах си часовника. Единайсет. Неделя ли беше? Реших оттук нататък да следя кой ден от седмицата е. Защото те щяха да дойдат в делничен ден. В работен ден.
От време на време задрямвах. Нямаше начин да го избегна. Същото е като да се возиш сам на лодка в открито море: унасяш се и разчиташ лодката да не се блъсне или да потъне. Присъни ми се, че греба на борда на лодка, пълна с риба — риба, която ще спаси Ана. Нямах и секунда за губене, но от сушата духаше вятър и аз гребях с все сила, дърпах веслата, та кожата по дланите ми се смъкна и заради кръвта веслата се изплъзваха от ръцете ми. Раздрах си ризата и омотах парчета плат около веслата. Борех се с вятъра и бурята, но така и не успях да се приближа до сушата. Каква полза, че лодката беше пълна догоре с тлъста, хубава риба?
През третата нощ се събудих, питайки се дали воят, който бях чул, е сън, или истина. Ако беше истина, значи животното — куче или друго — се бе приближило. Излязох навън да пусна една вода в горичката и погледнах слънцето. Дискът му беше слязъл под рехавите дървесни корони.
Гаврътнах едно и поспах още два часа.
Станах, направих си кафе, намазах си филия и седнах отвън. Не знам дали заради предпазния лосион, или заради алкохола в кръвта ми, но комарите вече не ме хапеха. Опитах се да примамя с малко хляб северния елен. Наблюдавах го през бинокъла. Вирнал глава, гледаше към мен. Навярно ме надушваше отчетливо — така, както отчетливо го виждах аз. Махнах му с ръка. Еленът размърда уши, но остана напълно спокоен. Такъв беше и околният пейзаж. Еднообразните движенията на челюстите на животното наподобяваха въртенето на циментобъркачка. Преживно животно. Като Матис.
Плъзнах бинокъла хоризонтално. Намазах мушката на винтовката с влажна пепел. Погледнах си часовника. Навярно чакаха да се стъмни, та да се прокраднат незабелязано и да ме нападнат изневиделица. Трябваше да спя. Трябваше да си набавя валиум.
Дойде пред вратата ми в шест и половина сутринта.
Замалко изобщо да не го чуя, защото целогодишно спях, натъпкан с валиум, и с тапи в ушите. Безполезните стари единични прозорци на апартамента ми пропускаха всичко: есенни бури, зимен студ, чуруликане на птици, бръмченето на проклетия боклукчийски камион, който три пъти седмично спираше пред входа, а той, разбира се, се намираше точно под прозореца на спалнята ми на втория етаж.
Разполагах с достатъчно пари да си сложа дебели, двойни прозорци или да се преместя на горния етаж. Имах пари, но не и желание да купувам каквото и да било. Защото дори всичките пари на света не можеха да ми върнат изгубеното. След погребението не ми се занимаваше с нищо. Намерих сили само да си сменя бравата с някаква немска. Тук никога не бяха влизали крадци. Един Господ знае защо изобщо го направих.
Той приличаше на малко момче в костюма на баща си. От ризата стърчеше тъничко като на птиче вратле, а върху него беше кацнала голяма глава с проскубана коса.
— Добър ден.
— Рибаря ме изпраща — уточни той.
— Ясно. — Цял изстинах, както си бях по пижама. — Ти кой си?
— Нов съм. Казвам се Йони Му.
— Защо не изчака до девет, Йони? Тогава съм в задната стаичка в рибния магазин. Облечен и тъй нататък.
— Идвам във връзка с Густаво Кинг.
Проклятие.
— Може ли да вляза?
Видях издутината от лявата страна на широкото му яке. Отдолу се криеше голям пистолет. И въпреки това не отказах да го пусна.
— Само бързо да уточним нещо. Рибаря настоява.
Да откажа, би било подозрително. Да откажа, би било безполезно.
— Заповядай — отворих широко вратата. — Кафе?
— Пия само чай.
— Нямам чай, опасявам се.
Той приглади перчема си настрана. Имаше дълъг нокът на показалеца.
— Не казах, че искам чай, Хансен. Просто не пия кафе. Това ли е дневната? След теб, моля.
Влязох, преместих няколко хумористични списания и плочи на Чарлз Мингъс и Моника Сетерлунд от един стол и седнах. Моят посетител се разположи на дивана до китарата. Пружините бяха развалени и той потъна. Наложи се да отмести празна бутилка от водка, за да ме вижда добре. Или за да си осигури пряк изстрел.