Выбрать главу

— Дойдох с автобуса — отвърнах.

— Видях. Аз съм Матис.

— Матис — повторих бавно, за да спечеля няколко секунди, колкото да измисля какво да отговоря на неминуемия следващ въпрос.

— А ти как се казваш?

— Юлф.

Вярно, Юлф и норвежката дума за „вълк” се произнасят почти еднакво, но все пак си беше име като всяко друго.

— И по каква работа си дошъл в Косюн?

— На гости — посочих къщите.

— При кого?

Вдигнах рамене.

— Не при конкретен човек.

— Да не си от Агенцията за закрила на дивеча? Или странстващ проповедник?

Не знам как изглеждат служителите на въпросната агенция, но поклатих глава и разресах с пръсти дългата си хипарска коса. Дали да не се подстрижа? Така по-малко ще се набивам на очи.

— Прощавай за любопитството, но с какво се занимаваш?

— Ловец съм — отвърнах, навярно повлиян от споменаването на Агенцията за закрила на дивеча. Пък и донякъде си беше истина.

— Сериозно? На лов ли си дошъл в нашия край, Юлф?

— Тукашният терен ми изглежда много подходящ.

— Да, ама си подранил с една седмица, защото ловният сезон започва чак на петнайсети август.

— Някъде наблизо да има хотел?

Мъжът се разсмя гръмко. Изхрачи се и изплю кафява слуз — дъвкал е тютюн, предположих оптимистично. Храчката шляпна звучно на земята.

— Поне пансион? — попитах.

Той поклати глава.

— Бунгала? Стаи под наем?

На телефонния стълб зад гърба му беше залепен рекламен афиш: естрадна група ще изнесе концерт в Алта. Градът явно се намираше съвсем близо. Дали не сбърках, че слязох тук, вместо да продължа до следващата спирка на автобуса?

— Матис — цапнах комар, който ме ухапа по челото, — случайно да ти се намира свободно легло за тази нощ? Ще си платя.

— През май изгорих леглото в печката, защото пролетта беше доста мразовита.

— Диван? Матрак?

— Защо ти е матрак? — Той направи широк многозначителен жест към обраслата с пирен местност.

— Благодаря, но предпочитам да нощувам на закрито. Е, може да намеря някоя празна кучешка колиба. Лека нощ. — Отправих се към къщите.

— Единствената кучешка колиба в Косюн е тази — извика той с низходяща, явно присъща му, жална интонация.

Обърнах се. Показалецът му сочеше църквата.

— Тя отворена ли е през нощта?

Матис наклони глава настрана.

— Знаеш ли защо в Косюн никой не краде? Защото освен северни елени няма нищо за крадене.

С изненадващо грациозен скок дребният тантурест мъж се прехвърли през канавката и тръгна из пирена. На запад. За ориентир ми служеха слънцето на север и църквата, защото — от дядо знам — навсякъде по света камбанариите са разположени от западната страна на храма. Заслоних очи с ръка и огледах терена пред Матис. Къде, по дяволите, беше тръгнал?

Дали защото грееше слънце, а беше посред нощ и цареше гробовна тишина — не знам, но от селото лъхаше някаква, изоставеност. Къщите сякаш бяха построени на бърза ръка, без старание, без любов. Не че не изглеждаха здрави, просто навяваха усещането, че са по-скоро покрив над главата на обитателите си, отколкото дом. Практични. Стени, които да осигуряват завет от бури и ветрове, без да изискват специална поддръжка. Очукани таратайки със свалени табели в градини, които не бяха никакви градини, а заградени парцели, обрасли в пирен и брези. Детски колички, но никакви играчки. Само малка част от къщите имаха завеси или затъмнени прозорци. Голите прозорци на другите отразяваха слънцето и не допускаха вътре да прониква чужд поглед. Подобно на слънчеви очила пред очите на човек, който не желае да надничат в душата му.

Църквата наистина се оказа отворена. Е, вратата се беше раздула от влагата и се отвори след известна съпротива. Църквата беше малка, семпло обзаведена, но красива в своята простота. Среднощното слънце озаряваше стъклописите. Над олтара висеше задължителната страдалческа статуя на разпнатия Христос пред триптих: Давид и Голиат от едната страна, Младенеца от другата, а в средата Света Богородица.

Открих вратата към ризницата зад олтара. Претърсих шкафовете и намерих расо, дръжка за моп и кофа, но нито капка вино. Само две кутии с нафора с надпис „Пекарна „Улсен”. Лапнах четири-пет парченца, но все едно дъвчех попивателна хартия. Късчетата свещен хляб пресушиха устната ми кухина и набъбнаха толкова много, че накрая нямах друг избор, освен да ги изплюя върху вестника на масата. От него се осведомих за датата — ако това, разбира се, беше днешното издание на „Финмарк Дагбла”: 8 август 1977. Научих още за набиращите скорост протести срещу изграждането на водноелектрическа централа в коритото на река Алта и как изглежда областният управител Арнюлф Улсен. Разбрах, че Финмарк — единствената норвежка административна област, граничеща със Съветския съюз — вече е по-безопасна след смъртта на агентката на КГБ Гюнвур Галтунг Ховик и че синоптиците най-сетне обещават по-хубаво време тук отколкото в Осло.