— … но си имаше и своите слабости като всички нас. Когато бе прегрешил, той често бягаше от отговорност и се криеше с надеждата проблемите да отминат от себе си, стига той да не се появява достатъчно дълго. Но ние всички знаем, че не можем да се скрием от Божието наказание; че Той винаги ни намира. Същевременно той беше една от заблудените овце на Христос; отклонил се от стадото, когото Христос ще спаси и ще се смили над него, ако грешникът помоли за прошка на смъртния си одър.
Това не беше венчална проповед. Отпред нямаше младоженци. Надигнах се и изпънах врат. Видях го пред олтарния кръг: черен ковчег.
— И въпреки това, отправяйки се на последното си пътуване, той навярно се е надявал на забрава. Дълговете му да бъдат опростени по давност, греховете му да бъдат зачеркнати, без да му се налага да плаща. Но възмездието не подмина и него — така, както няма да подмине никого от нас.
Погледнах към изхода. Двама мъже стояха от двете страни на вратата със скръстени отпред ръце и поглед, вперен в мен. Черни костюми. Облеклото на поръчковите убийци. А отвън чакаше черно комби. Бяха ме изиграли. Бяха изпратили Матис в хижата, за да ме примами да изляза от крепостта и да се спусна до селото. И да ида на погребение.
— Затова днес стоим до този празен ковчег…
На моето погребение. Празният ковчег чакаше мен.
По челото ми изби пот. Какъв беше планът им? Как щеше да се случи? Щяха ли да изчакат церемонията да приключи, или щяха да ми видят сметката в присъствието на всички тези хора?
Плъзнах ръка към гърба си да се уверя, че пистолетът си е на мястото. Да опитам ли да се измъкна, размахвайки оръжие? Или да скоча, да посоча двамата до вратата и да се развикам, че са наемни убийци от Осло, изпратени от търговец на наркотици? И каква полза, ако не мога да го докажа? Рибаря сигурно им е платил. Навярно беше подкупил и Леа да участва в съзаклятието. Или — ако думите й, че тук, в селото, хората не държат на материалните блага, бяха верни — хората на Рибаря просто бяха пуснали зли слухове за мен, представили се бяха за полицейски агенти, а мен — за самия Сатана. Един дявол знае как бяха успели да се доберат до мен, но знаех едно: трябваше незабавно да се махна оттук.
С периферното си зрение видях как двамата наемници се обръщат един към друг и си пошушват нещо. Ето това беше моят шанс. Хванах дръжката на пистолета и го издърпах от колана. Изправих се. По-добре да стрелям веднага, преди да са успели да се обърнат и да видя лицата им.
— … на Хюго Елиасен, който замина в морето, макар да бяха предупредили за лошо време. За риба — така каза. А може би по-скоро за да избяга от неразрешените си дела.
Седнах на пейката. Напъхах пистолета обратно.
— Нека се надяваме, че, както подобава на един християнин, е паднал на колене в лодката и е помоли Господ за милост, за прошка, да го приеме в Царството небесно. Мнозина тук познават Хюго по-добре от мен. Разговарях с някои от вас и вие изразихте увереност, че Хюго го е направил, защото е бил богобоязлив човек. Нашият пастир Христос, вярвам, го е чул и му е помогнал да се върне в стадото.
Чак сега усетих колко лудешки бие сърцето ми. Имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми.
Някакъв глас подхвана песен.
Услужлив съсед по място ми подаде разтворен псалтир, посочи една пожълтяла страница и кимна приветливо. Включих се във втория куплет. С огромно облекчение и признателност благославях Провидението, задето ми бе отпуснало още малко живот.
— Е — обади се възрастен мъж. — По-добре мокър гроб, отколкото никакъв.
— Мхм.
— Ти ли си мъжът, отседнал в ловната хижа? — изгледа ме изпитателно. — И какво, отстреля ли някоя яребица?
— Две-три.
— Така си и мислех. Ако бяха повече, щяхме да чуем гърмежи. В такова време звукът се носи надалече.
Кимнах.
— Защо катафалката е със столична регистрация? — попитах.
— Аронсен, погребалният агент, е голям позьор. Купи колата от Осло и реши да я регистрира там за повече престиж.
Леа стоеше на стълбите пред църквата заедно с висок рус мъж. Опашката от дошли да поднесат съболезнования бързо се стопи. Още преди катафалката да се изгуби от поглед, Леа се прокашля:
— Заповядайте у дома на кафе да споменем Хюго. Благодаря на всички, че дойдохте. Лек път на онези, които не могат да се присъединят.
Гледах Леа, застанала до русия мъж, и ме обзе чувството, че вече съм виждал тази картина. Духна вятър. Мъжът се олюля леко.
— Кой е мъжът до вдовицата? — попитах.
— Уве, братът на покойника.
Ами да. Сватбената снимка на Леа и Хюго беше направена на същите тези стълби.