По едно време вятърът утихна и чух гласове от работилницата.
— Пусни ме, Уве! Пил си и не се чуваш какви ги говориш!
— Стига си се дърпала, Леа. Хюго не би искал да го жалиш прекалено дълго!
— Ти пък откъде знаеш какво би искал Хюго!
— Знам какво искам аз. И винаги съм го искал. И ти също го знаеш.
— Пусни ме, Уве, иначе ще викам.
— Както вика оная вечер с Хюго ли? — Дрезгав пиянски смях. — Много се опъваш, ама накрая се покоряваш и изпълняваш каквото искат мъжете. Както се подчини на Хюго и на баща си. А сега ще се подчиниш и на мен.
— Никога!
— В нашия род нещата стоят така. Хюго беше мой брат. Сега, след като той си отиде, ти и Кнют сте моя отговорност.
— Достатъчно, Уве.
— Питай баща си.
В последвалата тишина се поколебах дали да не се махна оттам.
Но останах.
— Ти си вдовица и майка, Леа. Бъди разумна. Хюго и аз споделяхме всичко в този живот. Той би искал да стане така, кълна се. Аз искам да стане така. Ела насам и ме остави да… ау! Проклета кучка!
Затръшна се врата.
Уве продължи да ругае под нос. Нещо падна на пода. В същия миг зад ъгъла се появи Кнют. Отвори широко уста и аз се мобилизирах в очакване на вика, който ще ме разкрие.
Но Кнют не извика. Само застина с отворена уста като герой в ням филм. И как иначе? Нали играехме на тайна криеница.
Угасих цигарата, спуснах се към него и разперих примирено ръце. Поведох го към гаража.
— Ще броя до трийсет и три — казах и се обърнах към червения фолксваген на майка му. Чух как Кнют се отдалечава тичешком. Външната врата се отвори.
Преброих до трийсет и три и влязох.
Леа белеше картофи сама в кухнята.
— Привет — промълвих тихо.
Тя вдигна поглед. Бузите й горяха, очите бяха насълзени.
— Извинявай — подсмръкна тя.
— Не може ли някой да те отмени поне днес?
— О, предложиха да ми помогнат. Но предпочитам да съм заета.
— Както искаш — седнах до кухненската маса. Забелязах как тя се скова. — Няма нужда да говориш. Просто ми се ще да поседя, преди да си тръгна, а оттатък… нямам много общи теми с хората.
— Освен с Кнют.
— О, той е много общителен. Умно хлапе. Доста е зрял за възрастта си.
— Налага му се. — Тя избърса носа си с ръка.
— Така е.
Усещах, че се каня да кажа нещо, че думите са на път, просто още се бавят. И когато най-сетне излязоха от устата ми, те сякаш бяха добили независимост от мен, сякаш не бях техен господар. И въпреки това съдържаха безспорна логика:
— Сами с Кнют няма да се справите. Предлагам да ви помогна.
Забих поглед в ръцете си. Стърженето на белачката секна.
— Не знам колко ми остава да живея. Нямам семейство, нито живи роднини.
— Какво ми казваш, Юлф?
Какво наистина се опитвах да й кажа? Дали тези мисли се бяха родили за няколкото минути, откакто застанах под прозореца на работилницата?
— Ако случайно си отида, погледни зад хлопащата дъска от лявата страна на стенния шкаф. Под мъха.
Тя беше пуснала белачката в мивката и се взря разтревожено в мен.
— Болен ли си, Юлф?
Поклатих глава.
Леа ме гледаше с морскосините си очи. Очите, в които Уве се бе удавил. И какво по-естествено!
— Не мисли за тези неща. С Кнют ще се оправим, не се притеснявай за нас. Ако пък много държиш да помогнеш на някого в нужда, в селото има хора в далеч по-тежко положение от нас.
Бузите ми се сгорещиха. Леа ми обърна гръб и поднови работата си. Станах, столът ми остърга пода. Тя вдигна поглед.
— Благодаря, че дойде. Кнют много се зарадва.
— Няма защо. — Тръгнах към вратата.
— Между другото…
— Да?
— След два дни имаме събиране. В шест часа. Добре дошъл си.
Намерих Кнют в стаята му. Тънките му крака се подаваха изпод леглото. Беше обут с бутонки, поне два номера по-големи от неговия размер. Изтеглих го, а той се разкикоти. Сложих го на леглото.
— Ще си тръгвам — казах.
— Вече? Недей…
— Имаш ли футболна топка?
Той кимна, но долната му устна висеше сърдито.
— Супер. Значи, можеш да тренираш, като шутираш срещу стената на гаража. Начертаваш кръг къде да ти е вратата и биеш силно, а след като топката рикошира в стената и се върне, я укротяваш. Ако го направиш хиляда пъти, наесен ще си с едни гърди пред съотборниците си.