— Не съм в отбора.
— Ще те вземат.
— Не съм в отбора, защото не ми позволяват.
— Как така?
— Мама ме пуска, ама дядо казва, че спортът отвличал вниманието ти от Господ. В неделя другите можели да крещят, да викат и да тичат след топката, но за нас неделята била ден на Словото.
— Разбирам — излъгах. — Татко ти какво казваше по въпроса?
— Нищо — сви рамене момчето.
— Съвсем нищо ли?
— Той не се интересуваше от такива работи. Вълнуваше се само от… — Кнют млъкна.
В очите му избликнаха сълзи. Прегърнах го през рамо.
И без да говори, се досещах какво има предвид. Познавах не един и двама хюговци. Някои от тях бяха мои клиенти. Аз също обичам да пътувам, не се задържам на едно място, постоянно бягам. Но докато усещах как се сгушва в мен момчето, как безгласни ридания разтърсват топлото му тяло, си помислих: бащата трябва да намери все някаква причина да не избяга от семейството си. Да имаш дете е едновременно благословия и проклятие, които те приковават към руля. Но кой бях аз да се произнасям по въпроса? Аз, който — доброволно или не — бях напуснал кораба още преди да се роди дъщеря ми? Леко отстраних Кнют от себе си.
— Ще дойдеш ли на събирането? — попита той.
— Още не знам. Имам задача за теб.
— Каквото кажеш!
— Прилича на тайната криеница. Пак не бива да говориш.
— Супер!
— Колко често минава оттук автобус?
— Четири пъти на ден. Два от юг и два от изток. В два следобед и в два през нощта.
— Добре. Искам да застанеш на спирката и да изчакаш дневния автобус от юг. Ако видиш да слиза непознат, идваш право при мен. Няма да бягаш, няма да викаш, няма да говориш. Засечеш ли в селото да пристига кола със столична регистрация, пак идваш да ми съобщиш. Разбра ли? Пет крони на ден.
— Като… шпионска мисия?
— Нещо такова.
— Кого очакваш? Ония, дето ще ти донесат ловната пушка ли?
— До скоро, Кнют — разроших му косата и се надигнах.
В коридора се разминах с високия блондин. Тъкмо излизаше от тоалетната. Зад него казанчето шумеше, а той още се мъчеше да си закопчае колана. Вдигна глава и ме погледна. Уве Елиасен.
— С мир Божи — поздравих.
Усетих натежалия му, помътнял от алкохола поглед в гърба си.
Малко по-нататък спрях. Вятърът довяваше удари от барабани. Но аз вече бях утолил глада си, бях удовлетворил потребността си от общуване с хора. И можех спокойно да прекарам известно време сам.
— Сега ще се прибера и ще си поцивря — казваше понякога Туралф.
Другите пияндурници избухваха в смях. Всъщност това не беше шега. Туралф наистина плачеше вкъщи.
— Пусни оня твой любимец, ядосания — молеше той понякога в разгара на поредния ни домашен запой. — Та да се депресираме заедно.
Не знам дали наистина харесваше Чарлс Мингъс или който и да е друг изпълнител от джаз албумите ми, или просто се нуждаеше от компанията на сдуханяк — сродна душа. Така или иначе, случваше се с Туралф да се гмурнем заедно в черната нощ.
— Ей сега вече сме направо на дъното! — смееше се той в такива дни.
Двамата наричахме тези състояния „черната дупка”. Някъде прочетох, че тип на име Финкелщайн открил наличието на черни дупки в Космоса, които засмуквали всичко, припарило до тях, дори светлината. Понеже били много черни, било невъзможно да ги видиш с просто око. Същото важеше горе-долу и за нашата черна дупка. Не виждаш нищо, уж всичко върви добре, но един ден неочаквано усещаш по организма си, че си попаднал в силно гравитационно поле и нямаш никакъв шанс да се измъкнеш. Черната дупка те засмуква в своята безнадеждност и безпросветно отчаяние. Вътре виждаш всичко като в огледало и се питаш на какво всъщност си се уповавал досега, какви причини си намирал да не затънеш в пълно отчаяние. Пропаднеш ли в тази дупка, ти остава само да се молиш времето да те излекува. Пускаш си някоя плоча, изпълнявана от депресирана душа, например гневния джазмен Чарлс Мингъс, и се надяваш да излезеш от другата страна, както Алиса се измъква от Заешката дупка. Според теорията на Финкелщайн и хората му от другата страна на черната дупка имало огледална страна на чудесата. Нищо не казвам, но това ми се струва една доста смислена религия.
Погледнах към пътеката. Пейзажът се издигаше и се губеше в облачната покривка. Изчезваше. Свършваше. Някъде там вътре започваше дългата нощ.
Осма глава
Запознах се с Боби в парка до Кралския дворец. Имаше дълга кестенява коса, нежни очи и пушеше хашиш. Това описание е, естествено, съвсем повърхностно, но то ми се струва главното за нея. Боби не беше особено приказлива, но пушеше много и от хашиша очите й омекваха. Свързваха ни много общи неща. Всъщност се казваше Боргни и беше израснала в заможно семейство в западните части на Осло. Е, родителите й не бяха чак такива баровци, каквито ги изкарваше. Просто Боби се беше вживяла в образа на бунтарски настроената хипарка, скъсала със социалната сигурност, материалната обезпеченост и политическата еснафщина, за да… какво именно? За да изпробва как ще й се отрази да разшири съзнанието си и да скъса със закостенелите възгледи. Например, със схващането, че и мъжът, и жената носят отговорност за създаденото от тях дете. Ще повторя: с Боби ме свързваха много общи неща.